Джон Тул - Сговор на глупци

— Майко, накарай тази личност да си иде! — провикна се Игнациус и се опита да изблъска майка си към мистър Ливай.

— Мистър Райли, този човек възнамерява да ни съди за петстотин хиляди долара. А това е в състояние да ме разори.

— Ужас! — възкликна мисис Райли. — Игнациус, виж само какво си му надробил на клетия човечец!

Игнациус беше на път да обсъди темата за благоразумното си поведение в „Панталони Ливай“, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — обади се мисис Райли. — Аз съм майка му. Е, че как, трезва съм, разбира се! — Тя изгледа Игнациус свирепо. — Той? Тъй ли? О, не! — Под втренчения й поглед синът й започна да почесва ръцете си една о друга. — Добре, господине, ще си получите всичките неща, само не и обецата. Нея пилето я взело. Добре. Че как да не запомня какво ми казвате? Аз не съм пияна!

Мисис Райли затръшна слушалката и се обърна към сина си.

— Оня с кренвиршите беше. Уволнен си!

— Хвала тебе, боже! — въздъхна Игнациус. — Безпокоях се, че едва ли ще съм в състояние повече да търпя количката му.

— А какви си му ги наговорил за мене, момче? Че съм пияница ли си му казал?

— Не, разбира се. Какъв абсурд! Не разисквам деянията ти пред хората. Но без съмнение той ще да е разговарял с теб преди, когато си била под въздействието на алкохола. А откъде да зная, може и на среща да си ходила с него — на някоя пиянска веселба в хотдогови boites 35 35 Кабарета (фр.). — Б.пр. .

— Даже кренвирши по улиците не те бива да продаваш! И колко гневен беше човекът. Вика, че си му създал повече главоболия от който и да било друг продавач!

— Той доста активно възненавиди моя светоглед.

— Да мълчиш, че пак ще те зашлевя, чу ли?! — кресна мисис Райли. — А сега казвай истината на мистър Ливай!

Какво плачевно семейно обкръжение, рече си мистър Ливай. Тази жена действително се държеше като същински диктатор със сина си.

— Че какво пък, аз истината казвам — рече Игнациус.

— Дайте ми да видя писмото, мистър Ливай.

— Не й го показвайте. Тя, бих казал, чете ужасно. Сетне дни наред ще е като зашеметена.

Мисис Райли цапардоса с чантата си Игнациус по главата.

— Да не си посмяла повече!

— Не го удряйте — обади се мистър Ливай. Главата на кукуто и без това бе бинтована, а и от всяко насилие вън от боксовия ринг на него му призляваше. Тоя Райли си беше направо за окайване. Майката се мъкнеше с някакъв старец, пиеше и искаше синът й да се разкара, за да не й пречи. Вече беше регистрирана и в полицията. Онова куче навярно е било единствената радост в живота на изкукалия. Макар и посвоему, Райли бе проявил голям интерес към „Панталони Ливай“. Сега мистър Ливай съжаляваше, че го беше уволнил. Кукуто се е гордеел с работата си в компанията. — Чисто и просто го оставете на мира, мисис Райли. Ще изясним всичко до най-малката подробност.

— Помогнете ми, сър! — изхлипа Игнациус и театрално сграбчи реверите на спортното сако. — Единствено Фортуна знае какво ще стори тази жена с мен! А аз съм твърде добре запознат с нечестивите и деяния. Това налага да бъда премахнат. Впрочем идвало ли ви е наум да поговорите с онази Трикси? Тя знае далеч повече, отколкото подозирате.

— Така казва и жена ми, но аз никога не съм й вярвал. Та нали мис Трикси е толкова стара, че… Едва ли би могла да направи списък дори на това, което трябва да си купи от бакалницата.

— Стара ли?! — не повярва на ушите си мисис Райли. — Игнациус! Ти ми каза, че Трикси било името на някакво симпатично девойче, дето работело в „Панталони Ливай“. Каза ми, че вие двамата се харесвате! А сега разбирам, че тя е бабичка, която вече не може и да пише! Игнациус!

Всичко бе по-трагично, отколкото мистър Ливай си беше представял. Изкукалият клетник се бе опитал да убеди майката, че си има и приятелка.

— Моля ви — прошепна Игнациус на мистър Ливай, — елате в моята стая. Трябва да ви покажа нещо.

— И думичка не вярвайте на туй, което казва! — провикна се след тях мисис Райли, а синът й вече въвличаше мистър Ливай през прага на вмирисаното помещение.

— Чисто и просто го оставете на мира! — отвърна й доста твърдо мистър Ливай. Тая Райли не даваше на собственото си дете дори да гъкне. Беше зла като жена му. Нищо чудно, че Игнациус Райли беше такава развалина.

Щом вратата се затвори зад гърба им, на мистър Ливай внезапно започна да му се гади. Из стаята витаеше миризмата на стари чаени листенца и тя му напомни за съдчето, с което Леон Ливай никога не се разделяше — леко напукания порцеланов чайник, чието дъно вечно бе покрито с утаили се и преварени чаени листенца. Той отиде до прозореца и понечи да го отвори, но още щом погледна навън, очите му се срещнаха с тези на мис Ани, която втренчено го наблюдаваше иззад прикритието на своите кепенци. Обърна гръб на прозореца и видя, че Райли прелиства някаква папка.