Джон Тул - Сговор на глупци

Когато минаваха покрай фабриката, тя втренчи погледа си в нея и промълви: „Тъжно, тъжно…“, след което завиха покрай реката и най-после спряха пред една дървена, доста занемарена сграда срещу пристана на Дизайър стрийт. Цяла диря от какви ли не боклуци приканваше минувачите да изкачат небоядисаните входни стъпала в преследването на някаква цел вътре в самата сграда.

— И да не се бавиш много — каза мисис Ливай в процеса на привдигане и възвисяване, наложителен, ако искаш да измъкнеш тялото си от една спортна кола. Тя взе със себе си кутията холандски бисквити, първоначално предназначена за пациента в Мандевил. — До болка ми омръзна това начинание. Но може би тя ще обърне повече внимание на бисквитите и няма да се налага много-много да водя разговор. Желая ти успех с идеалиста. И не му позволявай да ти свие още някой номер.

Мистър Ливай полетя към жилищната част на града. На един светофар той погледна пак адреса на Райли, изписан в сутрешния вестник, който лежеше сгънат в дупката помежду кофоподобните седалки. После продължи по течението на реката, зави по Константинопъл и дълго подскача из дълбоките дупки, докато не намери въпросния миниатюрен дом. Възможно ли бе огромният куку да живее в такава кукленска къщурка? И как ли влизаше и излизаше през входа?

Мистър Ливай изкачи стъпалата и прочете надписа МИР НА ВСЯКА ЦЕНА, прикрепен с кабарчета върху един от стълбовете на верандата, както и табелата: МИР ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ ХОРА, окачена на самия вход. Не беше сбъркал адреса, две мнения нямаше. А вътре звънеше телефон.

— Няма ги вкъщи! — провикна се някаква жена иззад кепенците на съседната къща. — Телефонът им цяла сутрин не се спря да звънка!

После кепенците се отвориха, изтормозена на вид жена излезе на верандата и подпря зачервените си лакти върху парапета.

— А знаете ли къде е мистър Райли? — попита я мистър Ливай.

— Знам само, че хубаво са го изписали в сутрешния вестник. В лудницата, там трябва да отиде той! Без нерви останах вече! Когато се нанесох тук, до тия хора, все едно смъртната присъда си подписах!

— Той самичък ли живее? Веднъж, когато се обадих, една жена вдигна телефона.

— Майчицата му трябва да е била. И тя без нерви си остана! Сигурно е отишла да го вземе от болницата или оттам, дето са го пъхнали.

— Вие добре ли познавате мистър Райли?

— Още от дете го зная. Как само се гордееше майчето му с него! Всичките сестри в училището го обичаха, такова сладурче беше! А вижте само докъде стигна — да се търкаля по бордюрите! А и най-добре ще е да се замислят как да си оберат чукалата оттук. Повече не мога да издържам. Не спират да се карат!

— Може ли да ви попитам… Вие добре познавате мистър Райли. Смятате ли, че той е един доста безотговорен или, примерно, дори опасен човек?

— А на вас за какво ви е притрябвал? — присвиха се сълзливите очички на мис Ани. Още ли го е загазил?

— Казвам се Гюс Ливай. Той работеше при мен.

— Амии? Не думайте! Налудничавият Иднациус много се гордееше с тая си работа. Все го слушах да разправя на маминка си колко добре се справял там. Добре се справи, няма що! Две седмици не минаха и вече беше уволнен. Та щом е работил при вас, значи вие добре си го познавате.

Нима клетият, изкукал Райли действително се е гордеел с „Панталони Ливай“? Все за това разправял… Да, сигурен белег, че е ненормален.

— Кажете, моля. Той си имаше някакви неприятности с полицията, нали? А май че и нещо като полицейско досие или се лъжа?

— Около майчицата му се навърташе един полицай там. Най-обикновен таен агент. А около Иднациус — никой. Тя например обича и да си попийва. Напоследък май не съм я виждала честичко пияна, но известно време хич не си поплюваше. Поглеждам един ден накъм задния двор, а тя там цялата се омотала в мокрия чаршаф, дето висеше на въжето. Туй, че до тях живея, с десет години ми скъси живота, господине! Тоя шум! Банджо, тромпети, викове, крясъци, телевизия… Това семейство Райли трябва да се изсели в някоя ферма насред полето! Всеки ден вече гълтам по шест, по седем аспирина! — Мис Ани бръкна в деколтето на пеньоара си, за да напипа смъкналата се от рамото й презрамка. — Чакайте да ви разправя нещо. Трябва да бъдем справедливи. Той, Иднациус, беше нормален, докато не умря голямото му куче. Та имаше едно огромно кучище, дето все под прозореца ми лаеше. Точно тогаз почнаха да ми се разбиват нервите. А после кучето умря. Е, викам си, сега сигур мирно и тихо ще стане. Ама не стана. Иднациус взе, че тури кучето да лежи във вестибюла, а в лапите и цветенца му забучи. Тогава той и майка му за пръв път почнаха да се дърлят. Истината да ви кажа, все си мисля, че оттогаз тя започна да попийва. А Иднациус отива при свещеника, вика му да дойде нещичко да каже там, над кучето. Нещо като погребение му беше намислил. Разбирате, нали? Свещеникът, естествено, му казва „не“ и аз мисля, че тогаз Иднациус напусна черквата. Та тоя дебелак взе, че уреди на кучето негово си погребение. А един гимназист не биваше така да прави. Виждате ли оня кръст? — Мистър Ливай погледна отчаяно гниещия келтски кръст отпред, на двора. — Точно там стана всичко. Беше събрал близо две дузини дечица и ги беше наредил наоколо, та да го гледат. На главата си беше турил голямо кепе като на Супермен и навсякъде, където и да погледнеш, горяха свещи. А майка му през цялото време му крещеше от вратата да хвърля кучето в кофата за боклука и да си влиза вътре. Е, точно тогаз нещата тръгнаха от лошо към по-лошо. А после Иднациус учи в университет има-няма десет годинки. Майчината му едва-що не се разори. Даже пианото, дето го имаха, се наложи да продава. Не че бях против де. А трябваше да видите онуй девойче, дето си го хвана там, в университета. Викам си: „Е, чудесно! Може пък тоя Иднациус да се ожени и да се изнесе оттука!“ Ама сбърках аз, сбърках! Нищо друго не правеха, все в стаята му стояха. И като че всяка нощ си устройваха седянка с народни песни. На какви неща се наслушах през тоз прозорец! „Дръпни я надолу тая пола!“ и „Махай ми се от леглото!“, и „Как смееш?! Аз съм девствен!“ Ужасно беше! Започнах да пия аспирините и през деня, и през нощта! Е, туй девойче взе, че си замина. Не я виня аз. Щурава трябва да е да се мъкне с него. — Мис Ани бръкна в противоположната посока да оправи и другата презрамка. — При толкова къщи в тоя град как можаха да ме настанят точно тука! Кажете де!