Джон Тул - Сговор на глупци

— Е, аз тръгвам по дирите на Райли — най-накрая рече мистър Ливай.

— Каква целеустременост! Направо не мога да повярвам. Не се тревожи, ти нищо няма да успееш да припишеш на младия идеалист. Той е прекалено умен. Ще ти свие още някой номер. Ти само гледай. Пак ще те прати за зелен хайвер. Напред към Мандевил! Но този път теб ще те задържат там; теб, мъжа на средна възраст, който кара една играчка, една спортна количка като някой колежанин.

— Отивам право у дома му.

Мисис Ливай сгъна проектите си за фондацията и изключи тренажора с думите:

— Е, ако ще ходиш в града, вземи ме със себе си. Все се тревожа за мис Трикси, откакто Гонзалес докладва, че е ухапала гангстера по ръката. Трябва да я видя. Старата й враждебност към „Панталони Ливай“ отново е излязла на бял свят.

— Ама ти наистина ли ще продължиш да си играеш с оня дъртофелник? Не я ли измъчи достатъчно?

— Не искаш да направя дори едно мъничко добро дело. Твоят тип не е описан дори в учебниците по психология. Трябваше да отидеш при лекаря на Лени, ако не за себе си, то поне заради него . Само да опише твоя случай в списанията по психиатрия и веднага ще го поканят да чете лекции във Виена. Ще го направиш прочут, подобно на сакатото момиче или на еди-кой си там, дето е направил от Фройд това, което е.

Докато Мисис Ливай се ослепяваше с многобройните пластове морскосини сенки, приготвяйки се за предстоящата мисия на милосърдието, той изкара спортната си кола от огромния, троен гараж, построен от грубо одялан камък, сякаш за едновремешните карети, и остана в нея, загледан към спокойната, леко накъдрена от вълните вода на залива. Стреличките на киселините пронизваха гърдите му. Райли трябваше да направи някакво признание. Безчестните адвокати на Ейбълман можеха да го погубят; той не биваше да предлага на жена си удовлетворението да наблюдава това. Ако Райли си признаеше, че е написал писмото, ако той, Гюс Ливай, някак си успееше да се измъкне невредим от това положение, щеше да се промени. Щеше да даде обет, че ще стане нов човек. Дори можеше да започне да понаглежда и компанията. И колко разумно и практично беше да упражнява там някакъв надзор! Запуснатата „Панталони Ливай“ беше като запуснато дете: можеше да стане правонарушител, да започне да създава какви ли не проблеми, които малко възпитание, малко грижи и поддръжка биха предотвратили. Колкото по-настрани стоеше човек от „Панталони Ливай“, толкова повече тя го тормозеше. Тази компания беше като вроден порок, като унаследено проклятие.

— Всичките ми познати имат хубави големи лимузини — говореше мисис Ливай, докато влизаше в малкото автомобилче. — Но не и ти. Не. Ти обезателно трябва да имаш детска количка, която струва повече от кадилак и непрекъснато ми разрошва косата.

Сякаш за да докаже това й твърдение, един лакиран кичур втвърдено се развя по посока на вятъра, когато изфучаха с рев към крайбрежната магистрала. Докато пътуваха сред блатата, и двамата мълчаха. Мистър Ливай нервно обмисляше бъдещето си. Мисис Ливай с удовлетворение обмисляше своето, а морскосините й мигли спокойно потрепваха от вятъра. Най-сетне колата изрева на градска почва, а мистър Ливай дори увеличи скоростта, като усети, че все повече и повече се приближават до изкукалия Райли. Да дружи със сбирщината от Френския квартал! Един господ знаеше какъв е личният живот на тоя Райли. Налудно след налудно произшествие, безумие подир безумие.

— Мисля, че най-после анализирах твоя проблем — рече мисис Ливай, когато колата намали ход и се вля в градското движение. — Бясното ти каране ми послужи като указание. То хвърли обилна светлина. Сега вече зная защо бе толкова бездеен, защо нямаш никакви стремежи, защо запрати бизнеса си в небитието. — Мисис Ливай направи драматична пауза. — Ти имаш влечение към смъртта.

— За последен път ти казвам днеска: млъкни!

— Скандали, враждебност, негодувание! — възкликна щастливо мисис Ливай. — Това ще свърши много зле, Гюс.

Тъй като беше събота, „Панталони Ливай“ бяха прекратили за тази седмица набезите си срещу концепцията за частната стопанска инициатива. Колата мина покрай фабриката, която действаща или бездействаща, откъм улицата изглеждаше все тъй замряла. Тъничка струйка дим, подобна на онази, която се получава при горенето на листа, се издигаше от един от антеноподобните комини. Мистър Ливай умислено се загледа в пушека. Работник сигурно бе тикнал в петък вечер една от кроячните маси в някоя от пещите. Може и сега дори да имаше някой, който да си гори листенца вътре. И по-странни неща бяха ставали. По време на едно от увлеченията си по керамика самата мисис Ливай бе разпоредила една от пещите да се предостави за нейните грънци.