Джон Тул - Сговор на глупци

Той пресече, защото „Нощна веселба“ бе от другата страна на улицата, и чу задръстения от наркотици негър да се прониква:

— Уау! Насам, народе, мис О’Хорър танци с любимия си дзвер! Истинска плантаторска танцувка, гаранция Франция! За всяко гадно пиянде по едно течно билетче за оня свят! Уау! Пийнеш ли от чашката, и триперът ти е не в кърпа вързан, ами още как! Хей! Досега не се е чуло и видяло някой да се чекне като мис Харла О’Хорър в южняшкия й танц с тоя дзвер! Премиерата е тая вечер! Кой знае, може да е първата и последната възможност да се изгледа тоя номер! Айааа!

Игнациус го съзря сред минувачите, които забързано сновяха покрай „Нощна веселба“. Очевидно никой не обръщаше внимание на настойчивия глашатай, който направи кратка пауза, за да издуха огромен купест облак дим. Той беше с фрак и цилиндър, килнат лекичко под ъгъл спрямо черните очила, и се усмихваше през пушека към минувачите, които така и не обръщаха внимание на неговия призив.

— Хей вие, дето се влачите нагоре-надолу! Я се спрете и елате да се насадите връз някое от столчетата в „Нощна веселба“! — отново започна онзи. — Заведението разполага с истински негри, на които не им плащат и минималната надница! Уау! Атмосфера — като в плантациите, памуците растат на сцената, право пред мутрите ви, а в паузата — бой с камшици за някой защитник на гражданските права, гаранция Франция! Ехееей!

— Мис О’Хара започна ли да играе? — процеди Игнациус през насъбралите се слюнки, като се паркира отстрани на глашатая.

— Айааа! — Дебелогъзият вече бе пристигнал! В плът и кръв! — Абе, мъжки, ти що още носиш обицата и шалчето? На какъв се правиш бе?

— Моля, моля! — Игнациус лекичко потупа сабята си. — Нямам време да си бъбрим. Съжалявам, но тази вечер не давам указания за бъдещи успехи. Мис О’Хара започна ли да играе?

— След няколко минути почва. Ти най-добре влизай и си вземи маса до сцената. Говорил съм с шефа на келнерите. Оня вика — за него специална маса ще запазим!

— Наистина ли? — въодушеви се Игнациус. — Надявам се, че съдържателката нацистка вече е заминала.

— Още следобеда изпърха към Калифорнията. Вика — Харла О’Хорър толкова си я бива, че щяла да я зареже и да си накисне задника в океана, и нямало да се тревожи повече за заведението.

— Чудесно, чудесно!

— Хайде, мъжки, влизай, че ще почне представлението. Уау! Не бива нито минутка да пропускаш, мама му стара! Харла ей сега почва. Отивай, сядай там, до шибаната сцена, и гледай да не пропуснеш нито една от пъпките по задника на мис О’Хорър!

И Джоунс набързо устреми Игнациус към тапицираната врата.

Игнациус така влетя в „Нощна веселба“, че от набраната инерция престилката се омота около глезените му. Дори в тази тъмница той забеляза, че барът е още по-мръсен, отколкото при предишното му посещение. По пода имаше толкова мръсотия, че и памук можеше да посееш в нея, но памук наоколо не се виждаше. Това навярно беше едно от злокобните приветствия на „Нощна веселба“. Той потърси с поглед салонния управител, но не видя такъв и се затътри покрай неколцината старци, насядали тук-таме из мрака. Стигна до една малка масичка точно под сцената, седна на нея, а шапката му сякаш се превърна в самотен зелен прожектор, кацнал върху рампата. От толкова близко разстояние сигурно щеше да успее да направи някакъв знак на мис О’Хара или да й прошепне нещо за Боеций, с което да привлече вниманието й. Как ли ще се изуми, като разбере, че сред публиката има една сродна душа! Игнациус огледа шепата мъже с празни погледи, насядали наоколо. Пред какво мрачно стадо свине трябваше да хвърля перлите си мис О’Хара! Имаха размазаните и изкривени физиономии на ония старчоци, които тормозят дечицата по време на утринните представления.

Зад кулисите на малката сцена трима свирачи задумкаха „Ти си ми щастливата звезда“. Сцената, която също нямаше вид на много чиста, за момента бе съвсем пуста. Игнациус се обърна към бара и опитвайки се да привлече вниманието на някой, за да го обслужи, срещна погледа на бармана, който преди им бе сервирал. Онзи се направи, че не го вижда. Тогава Игнациус започна лудешки да маха с ръце към жената, която се подпираше на бара — около четиридесетгодишна представителка на латиноамериканската раса, която най-цинично му се ухили и в полумрака проблеснаха ужасяващо един-два златни зъба. Преди барманът да успее да я спре, тя се откъсна от тезгяха и се приближи към Игнациус, който се беше сгушил в сцената така, сякаш тя бе топла печка.