Джон Тул - Сговор на глупци

— О, небеса! — Игнациус скокна и започна да налага птицата със сърбящите го лапи. Каква ли птича заплаха бе попречила на Фортуна да завърти колелото си към възход? В момента на отскока бутилките шампанско и чашите се разбиха на земята, а той се заклати към вратата.

— Връщай се и си ми давай какадуто! — развика се Дарлин.

На сцената вече се бе появила и Лана Лий, която също крещеше. Оркестърът бе замрял. Неколцината престарели постоянни клиенти се отдръпнаха от пътя на Игнациус, който се препъваше в масичките, надаваше викове подобно на подплашен северноамерикански лос и удряше ли, удряше по купчината розови пера, запоила се за ухото и рамото му.

— Как, по дяволите, се намъкна тука тоя тип? — попита Лана обърканите седемдесет-осемдесет годишни зрители. — Къде е Джоунс? Докарайте ми Джоунс!

— Защо дойде бе, голяма откачалко! — дереше се Дарлин. — И то на премиерата! Що трябваше да се домъкнеш точно на премиерата!

— О, небеса! — изпъшка Игнациус, като опипом търсеше вратата. В килватера му се въргаляха цял ред прекатурени маси. — Как смеете, злодеи, да устремявате побеснели птици към нищо неподозиращата клиентела?! Още на заранта ще бъде заведено дело срещу вас, така да знаете!

— Върни се тук! Дължиш мене двайсе и четри долари! Плаща веднага.

Игнациус залитна напред с какадуто и събори още една маса. После усети, че обецата му се разхлабва, и тъй като птицата я стискаше здраво с клюна си, се смъкна от рамото му и падна на земята. Изтерзан, той изскочи през вратата на сантиметри от латиноамериканката, която страшно заканително размахваше сметката.

— Уау! Хей!

Игнациус се олюля покрай Джоунс, който въобще не бе очаквал саботажът да приеме такива драматични мащаби. Като береше душа и притискаше зациментиралата се клапа, Игнациус слезе на уличното платно, по което се движеше и приближаващият се автобус „Желание“. Най-напред чу как хората по тротоара изпищяха. Сетне свистенето на гумите и скърцането на спирачките, а като погледна нагоре, беше заслепен от фаровете, светнали само на няколко крачки пред очите му. Те някак се зареяха, после изчезнаха от взора му и той припадна.

Щеше да се тръшне точно под колелата, ако не беше Джоунс, който изхвръкна на улицата и изблъска бялата престилка с едрите си длани. Така Игнациус се строполи назад, а автобусът, издишвайки дизеловите си газове, избоботи само на няколко сантиметра от ботушите му за сафари.

— Мъртъв ли е? — Гласът на Лана Лий бе наситен с копнеж и тя старателно изучаваше планината бял плат, проснала се на земята.

— Дано не е. Дължи мене двайсе и четри долари, тоя maricon!

— Хей, събуди се бе, мъжки! — подвикна Джоунс и издуха дима си върху бездиханното му тяло.

Мъжът с копринения костюм и меката шапка излезе от уличката, където се бе прикрил, когато видя Игнациус да влиза в „Нощна веселба“. Излитането му обаче бе тъй скоростно и поривисто, че той бе изгубил и ума и дума и не бе успял да се задейства до момента.

— Дайте да го видя — рече мъжът с копринения костюм и меката шапка, наведе се над Игнациус и се заслуша в сърцето му. Думкането му подсказа, че животът все още крееше сред метрите бяла престилка. Той взе китката на Игнациус. Часовникът „Мики Маус“ бе строшен. — Нищо му няма. Само дето е в несвяст. — Мъжът се прокашля и едва чуто разпореди: — Отстъпете назад! Дайте му възможност да си поеме дъх!

Улицата се бе изпълнила с народ, а автобусът беше спрял няколко метра по-надолу и бе задръстил движението. Бърбън стрийт изглеждаше като по време на карнавала преди Велики пости.

Джоунс изгледа странника през мрака на очилата си. Виждаше му се познат, да, сякаш наконтен вариант на стар познайник. Най-пресни в паметта на Джоунс бяха очите му. И той си припомни същия този изтощен поглед, кацнал върху червената брада, същите очички, но този път позакрити от синята фуражка в участъка в деня на инцидента с фъстъците. Не каза нищо. Полицаят си е полицай. Винаги е по-добре да се правиш, че не го виждаш, освен ако не те заговори.

— Откъде ли се взе? — питаше Дарлин тълпата. Розовото какаду отново се бе отпуснало върху ръката й, а обецата се поклащаше от клюна му, подобно на златен червей. — Каква премиера! Какво ще правим, Лана?

— Нищо! — отвърна гневно Лана. — Тоя тип да си лежи там, докато не дойдат миячите на улицата. А после само Джоунс да ми падне в ръцете!

— Уау! Та кучият му син със сила се намъкна! Трепахме се, млатихме се, ама льольото твърдо бе решил да се набута в „Нощна веселба“. Па и мене ме фана шубето да не покъсам костунчето, дето си го взела под наем, че ще трябва да шариш и току-виж, „Нощна веселба“ се разорила! Уау!