Джон Тул - Сговор на глупци

— Пък аз мислех, че ще си по-забавен! Ако смяташ да се държиш все така просташки и да си толкова кошмарен, по-добре си тръгвай.

— Не, няма да си тръгна! Никой не е в състояние да ме разубеди! Тишина! Тишина! Тишина!

— О, божичко! Ама ти сериозно си си наумил това, така ли?

Игнациус остави Дориан, втурна се в салона, като разбута елегантните гости и изключи грамофона. В момента, в който се обърна, той беше посрещнат от някакво подобие на бойния вик на апачите:

— Побъркан тип!

— Нима това беше обещанието на Дориан?!

— Ех, тази фантастична Лина!…

— Та одеянията му са гротескни! И що за обеца?! О, всемогъщи!

— Любимата ми песен!

— Ужас!

— Какъв невероятен обем!

— Такава чудовищна грамада!

— Кошмар! Истински кошмар!

— Тишина! — прогърмя гласът на Игнациус над възмутения брътвеж. — Приятели мои, аз дойдох тук тази вечер, за да ви покажа как вие можете да спасите света и да въдворите мир!

— Ама той наистина бил побъркан!

— Дориан, що за нелепа шега!

— За бога, този откъде се взе?

— Поне мъничко да беше симпатичен!

— И е мръсен!

— И потискащ!

— Я някой пак да пусне онази сладка плоча!

— Нима не съзирате предизвикателството, което се е изпречило пред вас? — продължи Игнациус с пълна сила на звука. — Ще вложите ли индивидуалния си талант за спасението на света, или просто ще обърнете гръб на брата човек?!

— О, какъв ужас!

— Ама хич не е забавен!

— Продължи ли тази просташка тирада, ще се наложи да си тръгна.

— Пълна липса на вкус!

— Я някой пак да пусне плочата! Милата ни, скъпа Лина!

— Къде ми е мантото?

— Я да идем в някой шикозен бар!

— Виж, разлях мартинито по най-превъзходното си сако!

— Я да идем в някой шикозен бар!

— Днес светът е в състояние на зловещо безпокойство! — дереше се Игнациус в ответ на мяукането и съскането. Той направи кратка пауза, за да надзърне в джоба си към бележките, които бе нахвърлил върху лист от бележник. Но вместо него измъкна намачканата и опърпана снимка на мис О’Хара. Неколцина от гостите я забелязаха и се изкикотиха. — Трябва да предотвратим настъпващия апокалипсис! Трябва да отвърнем на огъня с огън! Именно затова се обръщам към вас!

— О, за бога, този за какво говори?

— Тъй ме потиска всичко това!

— Какви очи! Направо ужасяващи!

— Я да идем в някой шикозен бар!

— Я да идем в Сан Франциско!

— Занемейте, о, извратени! — изкрещя Игнациус. — Изслушайте ме!

— Дориан! — замоли се каубоят с лиричния си сопран. — Накарай го да млъкне! Така се забавлявахме, така страхотно се веселяхме! Ох, а този дори не е забавен.

— Точно така! — потвърди един изключително изискан гостенин, чието пухкаво лице беше силно „обгорено“ от кафеникавия фон дьо тен. — Направо е ужасен! И толкова потискащ!

— Нужно ли е да слушаме всичко туй? — запита друг гостенин, като размахваше цигарата си така, сякаш тя бе магическата пръчица, която щеше да направи Игнациус невидим. — Дориан, това някакъв номер ли е? Знаеш, че обожавам тематичните забави, но чак пък толкоз!… Искам да кажа… аз например не гледам дори новините по телевизията! Цял ден съм се трепал в магазина и не ми се ще, като отида на забава, да слушам все същото! Ако наистина се налага, нека да говори малко по-късно. Пък и това, което казва, демонстрира такъв лош вкус, че…

— И е толкова неподходящо! — въздъхна хулиганът в черните кожени одежди и внезапно движенията му станаха от грациозни по-грациозни, а гласът — като на млада булка.

— Добре, добре — съгласи се Дориан. — Пуснете плочата. Мислех си, че може пък и да е забавно. — Той погледна към Игнациус, който гръмко подсмърчаше. — Ех, миличките ми, май от това излезе една толкова, толкова ужасна неудача!

— Разкош!

— Дориан е самата прелест!

— Ето ти шнура!

— Обожавам Лина!

— Ей богу, това наистина е най-добрият й запис!

— Толкова шик! И тези блестящи стихове!…

— Веднъж я видях в Ню Йорк. Прелест!

— А след това пусни „Циганката“! Обожавам Етел.

— Ууу, чудесно! Ей сегичка!

Игнациус бе изопнал снага като момъка на горящата палуба. Музиката отново проехтя от „дарохранителницата“. Дориан изтича да побъбри с една групичка от гостите си, като най-умишлено отбягваше Игнациус, както впрочем правеха и всички останали в салона. Игнациус се почувства толкова самотен, както през онзи мрачен ден в гимназията, когато в лабораторията по химия опитната му установка взе, че избухна, опърли веждите му и го уплаши. Вследствие на шока и ужаса, който преживя, той се бе подмокрил, но в лабораторията никой не му обърна внимание, дори учителят по химия, тъй като най-искрено го ненавиждаше заради подобни предходни експлозии. Докато се мотаеше подгизнал из училище, до края на часовете всички се преструваха, че не го виждат, сякаш бе станал невидим. И тъй като сега, застанал насред салона, се почувства точно толкова невидим, за да облекчи накърненото си себелюбие, Игнациус започна да напада със сабята някакъв въображаем противник.