Джон Тул - Сговор на глупци

— Ууу, я пак го удари! — щастливо изчурулика Дориан. — Колко е забавно!

— Моля ви се, измъкнете ме от ужасните вериги! — замоли се Тими. — Моряшкият ми костюм целият се омаза в ръжда!

Докато Дориан отключваше катинара на веригите с ключа, окачен до вратата, Игнациус рече:

— А знаете ли, че веригите и оковите в наши дни имат предназначение, което трескавите умове на изобретателите от по-ранните и непретенциозни епохи явно не са могли да прозрат? Ако аз бях архитект, щях да прикрепям поне по един комплект върху стените на новите жълти къщи а ла ранчо и на онези с плоските покриви, дето са на различни нива. И когато на обитателите на квартала им додее и от телевизията, и от пинг-понга, и от всичко онова, което правят в малките си къщици, те биха могли да се оковават един друг за известно време. Всички щяха да са във възторг! Жените щяха да си споделят: „Снощи мъжът ми ме окова във вериги! Чудесно беше! А твоят оковавал ли те е наскоро?“ А децата след училище с нетърпение щяха да тичат към къщи при майките си, които пък щяха да чакат, за да ги оковат. Това ще да помогне на дечицата да си създадат въображение, нещо, което телевизията не е в състояние да направи, и ще намали значително разпространението на детската престъпност. Щом бащата се прибере от работа, цялото семейство ще се втурне към него и ще го окове заради глупостта му цял ден да работи, за да ги издържа. Заядливите възрастни родственици ще бъдат оковавани в гаражите. Ръцете им ще бъдат освобождавани само веднъж месечно, за да разписват записите за социалната осигуровка. Веригите и оковите могат да изградят добър живот за всинца! Трябва да отделя на този проблем известно място в бележките си.

— Оле божке! — въздъхна Дориан. — Ти никога ли не млъкваш?

— Целите ми ръце са в ръжда! — проплака Тими. — Само почакайте да пипна Били и Раул!

— Малкото ни събрание като че ли се превръща в нещо непоносимо — заключи Игнациус по повод на лудешката врява, която идеше от апартамента на Дориан. — И явно възбудата относно спорните въпроси е поразила не един нервен център.

— О, небеса! По-добре ще е да не гледам! — въздъхна Дориан, като бутна дръжката на остъклената, многокрила врата.

Като влязоха, Игнациус съзря една кипяща маса хора. Чашите с коктейли и цигарите, хванати като диригентски палки, описваха лудешки движения из въздуха, сякаш дирижираха симфония от бъбрене, кикот, песни и смях. Из дебрите на огромен стереограмофон гласът на Джуди Гарланд яростно се опитваше да си проправи път сред врявата. Малка групичка младежи — единствените неподвижни в помещението, бяха застанали пред него така, сякаш бе олтар. „Божествена!“, „Фантастична!“, „Толкова естествена!“ — повтаряха те относно гласа, който идеше от електрическата им дарохранителница.

Синьо-жълтеникавите му очи се отклониха от този обред и се насочиха към другия край на стаята, където останалите гости се атакуваха един друг посредством словото. Тъкани в рибена кост, ярки памучни платове, мерино и кашмир се сливаха в едно, а ръцете пореха въздуха в най-разнообразни грациозни движения. Маникюрите, копчетата за ръкавели, пръстените с розови нюанси, зъбите, очите — всичко блестеше. Посред фльонга от елегантни гости някакъв каубой запрати малкия си камшик за езда по един от почитателите си и по този начин произведе взрив от пресилен вик на болка и кикот на доволство. В центъра на друга джуфка стоеше хулиган в черно кожено яке, който показваше джудистки хватки, извикващи прилив на наслада у двуполовите му ученици.

— Ууу, я и мен да ме научиш! — изписка някой в близост до „бореца“, след като един от елегантните гости беше изчекнат в неприлична поза, а после запратен на пода, където се приземи сред звън от копчета за ръкавели и всевъзможна друга бижутерия.

— Поканих само най-личните — сподели Дориан.

— Оле боже! — запелтечи Игнациус. — Сега разбирам, че с огромни мъки ще се сдобием с гласовете на консервативно настроените селяци калвинисти. Ще е необходимо да си изградим нов облик, далеч по различен от този на сбралите се тук.

Тими, който наблюдаваше как хулиганското черно яке изчеква и запраща на пода желаещите, прошепна:

— Колко забавно!

Самата стая навярно би била наречена „строга“ от архитектите по вътрешно обзавеждане. Стените и високите тавани бяха бели, а помещението бе обзаведено съвсем оскъдно, и то със старинни мебели. Единственият похотлив елемент в огромния салон бяха плюшените завеси с цвят на шампанско, привързани с бели панделки. Два-трите старинни стола бяха избрани явно по шикозния им дизайн, а не поради възможността им да настанят когото и да било, тъй като това бяха по-скоро нюанси, намеци за мебелировка с възглавници, в които едва-едва можеше да се настани някое детенце. В подобно помещение човек не биваше да се надява да си почине, да седне или поне да си отдъхне, а напротив — трябваше да позира, като по този начин превърне и себе си в мебел, която да подчертава декора колкото е възможно по-добре.