Джон Тул - Сговор на глупци

— Ако имаше и малко разум, щеше да разбереш, че това е най-висша форма на оскърбление! — изръмжа Игнациус.

— О, девойко с обеца най-златна, ти направо ме побъркваш! Виж, ето я вратата.

— Един момент — каза Игнациус предпазливо. — Какъв е този ужасен шум? Звучи така, сякаш принасят някого в жертва!

Те се спряха сред пастелната светлина и се ослушаха. Откъм вътрешния двор някой злочесто ридаеше.

— Оле божке! Сега пък какво ли правят? — В гласа на Дориан прозираше нетърпение. — Глупачки такива! Никога няма да се научат как да се държат!

— Предлагам да предприемем разузнавателен обход — рече Игнациус с глас, наподобяващ шепота на конспиратор. — Някой вманиачен офицер може да се е промъкнал инкогнито сред нас и да се опитва да измъкне чрез мъчение тайните ни от предан член на партията ни. Фанатизираните военни не ще се спрат пред нищо! А дори може да е и чуждестранен агент.

— О, колко забавно! — изписка Дориан.

Двамата с Игнациус, единият с танцова стъпка, а другият — клатушкайки се като огромна гъска, се отправиха към вътрешния двор. Там, където някога бяха живели робите, някой викаше за помощ. Вратата на бараката бе лекичко открехната, но Игнациус налетя върху й, като разби голяма част от стъклата.

— О, боже мой! — Викът беше следствие от онова, което се откри пред погледа му. — Те са ни нападнали!

Той изгледа малкото „моряче“, което беше приковано към стената. А това бе Тими.

— Видя ли какво направи с вратата ми? — обади се Дориан иззад него.

— Врагът е сред нас! — крещеше Игнациус. — Но кой ли е проговорил? Казвайте! Някой е разбрал за намеренията ни!

— Ох, измъкнете ме оттук! — замоли се „морячето“. — Толкова е тъмно!

— Глупачка! — изсъска насреща му Дориан. — Кой те окова в тия вериги?

— Ужасните Били и Раул. Тия двамата са направо непоносими! Доведоха ме тук, уж да ми покажат как си преобзавел бараките за роби, а ме оковаха в мръсни вериги и избягаха обратно вътре, на забавата!

„Морячето“ потропа с оковите си.

— А току-що свърших с ремонта! — оплака се Дориан на Игнациус. — Ууу, вратата ми!

— Къде са агентите? — настояваше Игнациус, който бе извадил сабята си и я размахваше. — Трябва да ги задържим, преди да са напуснали сградата!

— Моля ви се, изведете ме оттук! Не мога да стоя на тъмно!

— Ти си виновна, че се изпотроши вратата! — изсъска Дориан към объркания „моряк“. — Ти си се задявала с онези две уличници горе!

— Ама тази счупи вратата!

— А какво друго може да се очаква от нея? Погледни я само!

— Да не би да говорите за мен, вие двамата сбъркани? — ядоса се Игнациус. — Щом толкова се развълнувахте заради една врата, то сериозно се съмнявам, че дълго ще издържите на жестокостите на политическата арена.

— Ох, изведете ме оттук! Остана ли още малко в просташките вериги, и ще викам!

— Ууу, да мълчиш, Нели! — кресна Дориан и зашлеви Тими по розовите бузки. — Махай се от дома ми и върви на улицата, там, където ти е мястото!

— Ооох! — разплака се „морячето“. — Как можа да кажеш такова ужасно нещо?

— Моля ви, движението ни не бива да бъде саботирано от вътрешни конфликти! — предупреди Игнациус.

— Мислех си, че поне една приятелка си имам още — обърна се „морячето“ към Дориан. — Но виждам, че съм сбъркал. Хайде, какво чакаш? Удари ми още една плесница, щом ти е толкова приятно.

— Не бих те докоснал дори, уличнице недна!

— Едва ли някой писач, дори при краен недоимък, би съчинил чак толкова нелепа мелодрама — заключи Игнациус. — Я да престанете, дегенерати! Покажете поне малко приличие и вкус.

— Удари ме де! — пищеше „морячето“. — Знам, че умираш от желание да го направиш! Заболи ли ме, ще се разтопиш от удоволствие!

— Явно няма да се укроти, докато не склониш да упражниш поне мъничко физическо насилие над него — обясни Игнациус на Дориан.

— И с пръст не ще докосна тъпото му и мръснишко тяло!

— Все пак трябва да направим нещо, за да млъкне. Нервозностите на този побъркан флотилец вече са предостатъчни за клапата ми. Ще се наложи най-учтиво да го отстраним от нашето движение. Той просто не ни приляга. Всеки може да подуши тежкия мускус на мазохизма, който се излъчва от него. Бараката вече е прогизнала от вонята му. А и освен това май че е пиян.

— И ти, огромно чудовище, и ти ме мразиш! — изписука „морячето“ по посока на Игнациус.

Игнациус звучно похлопа Тими по главата със сабята, а от морския се изтръгна нещо като стенание.

— Един господ знае колко ли е извратена фантазията му! — коментираше Игнациус.