Джон Тул - Сговор на глупци

Той слезе от таксито на Сейнт Питър стрийт и най-напред чу шума — приглушено, но неистово пеене и кикот, които се носеха от триетажната сграда с гипсовите орнаменти. Един преуспял французин бе построил къщата някъде между 1770 и 1800 година, за да подслони жена си, децата и старомомуващите си лели. Лелите били складирани заедно с други излишни вещи и неприятни мебели на тавана и през двете прозорчета на покрива виждали малко, но за тях то представлявало целият онзи свят, който съществувал извън техния собствен monde 22 22 Свят (фр.). — Б.пр. , състоящ се от злословия и клевети, ръкоделия и периодично декламиране на молитви. Но ръката на декоратора професионалист бе успяла да изгони духовете на френските буржоа, стаили се между дебелите стени на сградата. Отвътре тя беше боядисана в светложълто. Газените горелки, поставени във фенерите, имитация на месинг, които се издигаха от двете страни на алеята за коли, проблясваха леко, а кехлибарените пламъчета се отразяваха в черния емайл лак на вратите и кепенците. Върху калдъръма под фенерите имаше саксии от времето на плантациите, в които растяха, изправили застрашително островърхите си стилети, испански мечове.

Игнациус стоеше пред сградата и я гледаше с пределно отвращение. Синьо-жълтеникавите му очи подлагаха на осъждение бляскавата фасада. Носът му се бунтуваше срещу крайно осезаемия аромат на прясно положен емайл лак. Ушите му потръпваха от този хаос на песни, кудкудякания и кикот там, зад спуснатите черни, лакирани кепенци.

Той леко се покашля, за да изпробва гласните си струни, и се загледа в трите месингови звънеца и в табелките до тях:

Били Трухард

Раул Фрейл — 3А

Фрида Клъб

Бети Бъмпър

Лиз Стийл — 2А

Дориан Грийн — 1А

Прободе с пръста си най-долния звънец и зачака. Безумието зад кепенците едва доловимо намаля. Някъде около алеята за коли се отвори врата и самият Дориан Грийн се упъти към портата.

— Оле божке! — възкликна той, като видя кой стои отвън на тротоара. — Къде така се изгуби? Опасявам се, че учредителното събрание бързо-бързо излезе от всякакъв контрол. Веднъж или два пъти се опитах да въдворя ред, но явно духовете са доста разпалени.

— Надявам се, че не си направил нищо, за да занижиш морала им — изрече Игнациус от строго по-строго, като нетърпеливо потропваше със сабята по желязната ограда. Той забеляза нещо, което малко го ядоса — Дориан вървеше към него малко нестабилно, а не това бе очаквал.

— Ама какво събиране! — възкликна домакинът, докато отваряше вратата. — На всички направо шапката им падна! — при което направи бърза пантомима с не особено координирани движения, за да го илюстрира.

— О, боже мой! — възмути се Игнациус. — Престани с тези ужасни скверности!

— Изтичането на тази вечер ще бележи края за неколцина! На заранта ще има масово имигриране към Мексико Сити. Но пък там е такъв разкош!

— Надявам се, че никой не се е опитал да натрапи някой войнствени решения на нашето събрание.

— О не, разбира се.

— С какво облекчение чувам тези думи! Един господ знае каква опозиция ще срещнем още в самото начало! Може да се натъкнем и на „врагове отвътре“. Може да е изтекла информация към военната машина и по този начин целият свят да е научил!

— Е, хайде, прекрасна циганко, да влизаме!

Докато вървяха по алеята за автомобили, Игнациус рече:

— Тази сграда е отблъскващо претрупана! — Той погледна към лампите, които излъчваха пастелна светлина иззад палмите до стените. — Чие дело са тези изтърсаци?

— Естествено, че мое, девойко. Къщата е моя.

— Трябваше да се досетя. А смея ли да попитам, откъде пари за тази декадентска прищявка?

— От скъпото ми семейство, дето живее там някъде сред житата — въздъхна Дориан. — Всеки месец ми пращат огромни чекове. А аз им се отплащам просто като им гарантирам, че кракът ми няма да припари в щата Небраска. Разбираш ли, изчезнах някак си потулено. Толкова много жито и толкова безкрайни мъки! Не мога да ти опиша колко потискащо бе там! Само дето Грант Уд го е описал толкова романтично. Заминах да уча в колеж на Източното крайбрежие, а после дойдох тук. О, в Ню Орлиънс е такава свобода!

— Поне имаме къде да си направим нашето събрание. Сега обаче, след като видях къщата, бих предпочел да наемеш залата на „Ветераните от войната“ или нещо още по-подходящо. Този дом е по-пригоден за декор на някоя извратена дейност като сбирка на чай или градинско увеселение.

— А знаеш ли, че едно национално списание за вътрешно обзавеждане иска да публикува фотоочерк за тази сграда върху четири страници? — попита Дориан.