Джон Тул - Сговор на глупци

— Нима смяташ, че аз имам проблеми? — ревна Игнациус. — А единственият проблем, който имат и онези хора, е, че не обичат новите коли и лаковете за коси! Затова ги прибират там! Така сплашват останалите членове на обществото! В тази страна всяка лудница е пълна с клети души, които просто не могат да понасят ланолина, целофана, пластмасата, телевизията и парцелирането на земята.

— Игнациус, това не е вярно. Помниш ли стария мистър Бекнел, който живееше долу, на ъгъла? Затвориха го там, защото тичаше гол по улицата.

— Естествено, че ще тича гол по улицата! Кожата му не е можела повече да понася дрехите от перлон и найлон, задръстили порите й. Открай време смятам, че Бекнел е един от мъчениците на нашето време! Този клет човечец е поредната свидна жертва! А сега бягай на вратата да видиш дали не ми е дошло таксито.

— Откъде вземаш пари за такси?

— Сдиплил съм си няколко цента в дюшека за черни дни — отвърна Игнациус. Беше изнудил хлапака с още десет долара, като освен това го принуди да пази количката, а самият той прекара следобеда в кино „Лоус“, където гледа филм за тийнейджъри, които си правеха състезание с крадени коли. Това гаменче беше истинска находка, дар от Фортуна като възмездие за всичките й завъртания към пропастта. — Бягай да надникнеш през кепенците!

Вратата изскърца, отвори се и Игнациус се появи в пълна пиратска премяна.

— Игнациус!

— Предполагах, че не е изключено да реагират по подобен начин. Именно поради това държах всичките си принадлежности в „Разносна търговия с райска стока“.

— Анджело беше прав! — писна мисис Райли. — През цялото това време си се мотал по улиците, облечен като за карнавал!

— Шалче тук. Сабя там. Едно-две ловки и благоприлични внушения. И нищо повече. Но цялостният ефект е направо прелестен!

— Няма да те пусна да излезеш така! — крещеше мисис Райли.

— Моля те! Стига вече истерични сцени! Ще потъпчеш всички мисли, които кълнят в мозъка ми във връзка с предстоящата лекция.

— Влизай обратно в стаята, момче! — Мисис Райли започна да налага Игнациус по ръцете. — Влизай обратно вътре! Този път няма мърдане, Игнациус. Ти няма да ме позориш по този начин!

— О, небеса! Майко, престани с тези изблици, че няма да бъда в състояние да изнеса речта си.

— Какви речи ще изнасяш? И къде отиваш? Казвай, момче! — Мисис Райли зашлеви сина си през лицето. — Няма да излезеш от тази къща, ненормалнико!

— О, боже мой! Да не би да полудяваш? Незабавно се отдръпни от мен! Надявам се, си забелязал ятагана, който се поклаща от престилката ми…

Един шамар уцели Игнациус по носа, а друг се приземи връз дясното му око. Той се заклимбуца през вестибюла, блъсна огромните кепенци и излетя на двора.

— Влизай обратно вкъщи! — крещеше мисис Райли от входната врата. — Никъде няма да ходиш!

— Призовавам те да изскокнеш по парцаливата си нощница и да ме хванеш! — изрепчи се предизвикателно Игнациус и изплези огромния си розов език.

— Връщай се!

— Хей, вие двамата, я да престанете! — изкрещя оттатък мис Ани. — Направо ми скъсахте нервите!

— Само погледни Игнациус! — отвърна й мисис Райли. — Ужас!

Застанал на тухлената пътечка, Игнациус махаше на майка си, а обецата му улавяше светлика на уличните лампи.

— Игнациус, ела си ми тука като добро момченце — замоли се мисис Райли.

— Главата и без това вече ме боли от свирката на пощаджията! — започна заплашително мис Ани. — Само още една минутка и ще се обадя на ченгетата!

— Игнациус! — изкрещя мисис Райли, но вече беше късно.

По улицата минаваше едно такси. Той го спря точно в мига, когато майка му, забравила за позорната си, парцалива нощница, се завтече към тротоара. Игнациус тресна задната врата така, че едва не защипа кестенявите й пирги, и изджавка адреса на шофьора. Той цапардоса със сабята майка си по ръцете и разпореди колата да тръгне незабавно. Таксито даде газ, няколко малки камъчета изхвърчаха изпод гумите му и удариха през изпокъсаната изкуствена коприна мисис Райли по краката. За миг тя се загледа в червените стопове, а подир това се втурна към къщи, за да позвъни на Санта.

— На карнавал ли си тръгнал бе, приятел? — обърна се шофьорът към Игнациус, като завиваха по Сейнт Чарлс Авеню.

— Гледай къде караш и говори, когато те питат! — прогърмя гласът на Игнациус.

През останалата част от пътуването шофьорът не каза вече нито дума, но Игнациус репетираше на висок глас речта си от задната седалка, като тупаше със сабята по предната, за да акцентира някои възлови моменти.