Джон Тул - Сговор на глупци

Той изостави претърпялото крушение оръдие на труда и се затътри по релсите право към трамвая, а униформената престилка а ла бяла хавайска роба се увиваше около глезените му. Бакърено маслиненият вагон бавно се придвижваше към него, като се тресеше и поклащаше. Ватманът спря веднага щом зърна огромната, сферична, бяла фигура да пъхти насред релсите, и отвори едно от предните прозорчета.

— Моля за извинение, сър! — провикна се към него обецата. — Ако бъдете така добър да почакате за миг, аз ще се опитам да изправя зачисления ми инвентар!

Джордж съзря своята възможност. Той изтича при Игнациус и ведро му предложи:

— Хайде, професоре, дай двамата да го издърпаме това от улицата!

— О, боже мой! — прогърмя гласът на Игнациус. — Моят половосъзряващ възмездител! Какво ли не ми предлага този ден! Вече става ясно, че ще бъда прегазен от трамвай и в същото време ограбен, като по този начин ще поставя и нов райски рекорд! Махни се от пътя ми, покварени хлапако!

— Ти хващай тоя край, а аз — тоя.

Трамваят им подрънна.

— Е, добре — съгласи се Игнациус най-накрая. — Всъщност за мен щеше да е истинско удоволствие да зарежа този нелеп кръст на шията си така, както е полегнал на една страна.

Джордж хвана единия край на тенекиения хотдог и каза:

— Я по-добре затвори това капаче, да не се изсипят още кренвирши.

Игнациус би един шут на малката вратичка, сякаш участваше във футболна среща между професионалисти, тъй че едно подало се отвътре кренвиршче беше разрязано на две абсолютно равни части.

— По-леко бе, професоре! Ще си изпотрошиш количката.

— Занемей, безделнико! Не съм те карал да разговаряш с мен.

— Хубаво де — отвърна Джордж и сви рамене. — Не виждаш ли, че само се мъча да ти помогна?

— А как би могъл ти да ми помогнеш? — изрева Игнациус и в устата му се жлътнаха един-два огромни зъба. — Някое от обществените ведомства без съмнение в момента души ли, души, за да усети зловонието на лосиончето ти за коса. Ти пък откъде се взе? И защо ме преследваш?

— Слушай бе, искаш ли да ти помогна да вдигнеш тая купчина старо желязо, или не?

— Старо желязо ли? Нима намекваш за райското ми превозно съоръжение?!

Трамваят отново издрънча зад тях.

— Хайде — поде Джордж. — Вдигай !

— Надявам се, разбираш — пъшкаше Игнациус, останал без дъх от повдигането на количката, — че нашето общение е в резултат единствено на непредвидените обстоятелства.

Количката отново се олюля върху двете си велосипедни гуми, а съдържанието на тенекиения хотдог лудешки се плискаше отвътре.

— Е, хайде, професоре, готов си. Радвам се, че успях да ти помогна.

— Ти май не забелязваш, бездомнико, но всеки момент скарата на трамвая ще те подбере.

Самият трамвай едва-едва мина покрай тях, така че кондукторът и ватманът да могат по-подробно да разгледат одеждите на Игнациус.

Джордж сграбчи една от лапите и бутна в нея два долара.

— Парички! — щастливо възкликна Игнациус. — Хвала тебе, боже! — И бързо набута в джоба си двете банкноти. — По-добре ще е да не питам каква ли скверност те подтикна да сториш това. Ще ми се да мисля, че искаш да се реваншираш за елементарния си опит да ме оклеветиш през мрачния първи ден, който прекарах с тази нелепа количка.

— Така си е, професоре. Никога нямаше да успея тъй красиво да го кажа. Абе учен човек си ти, това е.

— Нали? — Игнациус беше много доволен. — Може би все още и при теб не всичко е загубено. Хотдог?

— Не, благодаря.

— Тогава извини ме, докато изям един. Организмът ми настойчиво умолява да бъде заситен. — Той се вгледа в кладенчето на количката. — Боже мой! Как са се разбъркали кренвиршчетата!

И докато Игнациус затръшваше вратичките и бъркаше с лапи из кладенчето, Джордж поде:

— Е, аз ти помогнах, професоре. Кой знае дали и ти не можеш да направиш същото за мене…

— Кой знае — обади се с безразличие Игнациус и захапа хотдога.

— Виждаш ли ги тия? — Джордж повдигна пакетите, завити в амбалажна хартия, които носеше под мишница. — Учебни помагала. Но точно тука е проблемът. Трябва да ги взема от пласьора по обяд, но не мога да ги разнеса по училищата, докато не свършат часовете. Така че близо два часа трябва да ги мъкна насам-натам. Разбираш ли? На мене ми трябва местенце, дето да ги пъхам за следобеда. Може да се срещаме някъде към един и да ги слагам в долапчето за хлебчета, а пък малко преди три ще идвам да си ги прибирам.

— Какви небивалици! — оригна се Игнациус. — Нима сериозно мислиш, че ще ти повярвам? Ще разнасяш учебни помагала, като затворят училищата, така ли?