Джон Тул - Сговор на глупци

— Е, не си е вкъщи — обясни той на всички.

— Мистър Райли създаваше впечатление, че взема присърце онова, което е в интерес на „Панталони Ливай“ — натъжи се шефът на кантората. — Така и никога не ще узная защо започна този бунт.

— Първо на първо, защото има полицейско досие.

— Когато се яви да търси работа, и през ум не ми мина, че може да е от този тип хора — поклати глава завеждащият. — Изглеждаше тъй изтънчен…

Гонзалес наблюдаваше как Залатимо завира дългия си показалец в една от ноздрите си. А този пък какво ли щеше да направи? От страх коленете му се удариха едно в друго.

— Ей, мистър Гонзалес! Мистър Палермо току-що си изгори ръката на една от вратите на пещите!

Откъм фабриката се носеше шумотевица от създалото се безредие. Някакъв мъж псуваше.

— О, боже господи! — проплака Гонзалес. — Успокой работниците. Аз ей сега идвам!

— Хайде, ставай — обърна се към жена си мистър Ливай. — Да се махаме оттук. Започвам да получавам киселини.

— Един момент! — даде знак на Гонзалес мисис Ливай. — Що се отнася до мис Трикси, искам всяка сутрин да я приветствате с добре дошла. Възложете й някаква смислена работа. Вероятно чувството за несигурност я е карало да се бои от отговорна работа. Мисля, че това вече е преодоляно. Дълбоко в себе си тя таи омраза към „Панталони Ливай“, омраза, която съм уверена, че произтича от страха. Несигурността и страхът са довели до ненавист.

— Естествено — отвърна завеждащият, като я слушаше с половин ухо. Това, което се чуваше от фабриката, не беше на добро.

— Бягай във фабриката, Гонзалес! — разпореди мистър Ливай. — Аз ще се свържа с Райли.

— Слушам, сър! — Гонзалес им се поклони дълбоко и изхвръкна от кантората.

— Хайде. — Мистър Ливай държеше вратата отворена. Доближиш ли се до „Панталони Ливай“, веднага започват как ли не да те дразнят и угнетяват. Да не можеш за минутка да ги оставиш сами да се оправят! Желае ли някой да си живее живота и да не го тормозят, по-добре да не се заема с фирма като тази. Гонзалес нямаше представа дори от това какви писма се пишат в кантората. — Хайде, доктор Фройд, да тръгваме.

— Виж се само колко си спокоен! За теб няма значение дори това, че Ейбълман би ни осъдил на доживотен затвор, стига да имаше тази възможност. — Морскосините клепачи потрепериха. — Няма ли да се обадиш на идеалиста?

— Друг път. Стига ми толкова за днес.

— Докато междувременно Ейбълман накара Скотланд Ярд да спусне примката над главите ни.

— Не си е вкъщи. — На мистър Ливай не му се щеше пак да разговаря с ридаещата женица. — Довечера ще му се обадя. Няма за какво да се тревожиш. Не могат да ме съдят за половин милион долара заради писмо, което не съм написал.

— О, така ли?! Аз пък съм убедена, че такива като Ейбълман могат! Дори мога да си представя какъв адвокат си е намерил — осакатял от тичане подир линейки, обезобразен от пожари, които сам е подпалвал, за да пипне някоя и друга застраховка!

— Слушай, ако не тръгнеш веднага, ще се наложи да се прибираш с автобуса. От тази кантора ще получа преплитане на червата!

— Добре де, добре. И минутка от прахосания си живот не можеш да отделиш на тази женица, нали? — Мисис Ливай посочи гръмко похъркващата мис Трикси. След това се понаведе и я хвана за рамото. — Тръгвам си, скъпа. Всичко ще се оправи. Разговарях с мистър Гонзалес и той е очарован от това, че се завърна!

— Млък! — разпореди мис Трикси, а ченето й щракна заплашително.

— Тръгвай, докато не е станало нужда да те водя да ти бият инжекция срещу бяс! — ядоса се мистър Ливай и сграбчи жена си за коженото палто.

— Погледни само! — Ръкавицата посочи опърпаните канцеларски мебели, изкорубения под, гирляндите от разтегателна хартия, които висяха още от времето, когато Райли стопанисваше архивата, Залатимо, който в объркването си пред азбуката подритваше кошчето. — Тъжно, тъжно… Една търговска фирма, оставена на самотек и злощастни млади идеалисти, които прибягват до безчестие, за да си отмъстят…

— Я се махайте оттука! — озъби се мис Трикси и удари с длан по бюрото.

— Послушай нотките на увереност в този глас! — похвали се гордо мисис Ливай, докато нейният съпруг избутваше заобленото й, покрито с кожи тяло през вратата. — Аз сътворих чудо!

Вратата се затвори и Залатимо се приближи към мис Трикси, като се чешеше, без да го съзнава. Той я потупа по рамото и запита:

— Виж бе, госпожа, може би пък ти ще ми помогнеш. Кое идва по-напред — Уилис или Уилямс?