Джон Тул - Сговор на глупци

— Това е мистър Залатимо — прошепна Гонзалес. — Само от няколко дни е при нас, но по мое мнение едва ли ще се задържи. Не смятам, че ще пожелаем да го включим в плана за развитие на „Панталони Ливай“.

Мистър Залатимо погледна объркано към кантонерките и се почеса. Той отвори друго чекмедже, с едната си ръка забърника из съдържанието му, а с другата зачеса лакътя си през овехтялото пуловерче.

— Имате ли желание да ви го представя? — попита шефът на кантората.

— Не, благодаря — отвърна мистър Ливай. — Откъде ги намираш тия, Гонзалес? Никъде другаде не съм виждал такива хора.

— Прилича ми на гангстер — заяви мисис Ливай. — Тук не държите пари в брой, нали?

— Мисля, че мистър Залатимо е честен човек — прошепна Гонзалес. — Само дето не знае азбуката. — Той подаде на мистър Ливай една купчина пликове. — Това са главно потвърждения на резервациите ви за пролетния сезон. Но има и едно писмо от Ейбълман. Адресирано е до вас, а не до фирмата. Надписано е „лично“ и си рекох, че ще е по-добре вие сам да го отворите. Пристигна преди няколко дни.

— Сега пък какво иска тоя идиот? — ядоса се мистър Ливай.

— Навярно се чуди какво се е случило с прекрасния разрастващ се концерн — заключи мисис Ливай. — Навярно се чуди какво се е случило след смъртта на Леон Ливай. Навярно този Ейбълман предлага няколко съвета на един плейбой. Прочети го, Гюс. С това ще изпълниш служебните си задължения в „Панталони Ливай“ до края на седмицата.

Мистър Ливай погледна плика, върху който на три места с червен химикал беше написано „лично“. Отвори го и откри писмо, към което беше прикрепено още нещо.

Уважаеми Гюс Ливай,

Бяхме потресени и болезнено наскърбени от писмото ви, което прилагаме. Ние сме предани пласьори на вашата продукция от тридесет години насам и затова открай време храним най-топли чувства към вас. Навярно не сте забравили венеца, който изпратихме, когато баща ви се помина и за който не пожалихме средства.

Ще бъдем пределно кратки. След много безсънни нощи ние предадохме оригинала на писмото ви на нашия юрист, който заведе срещу вас дело за обида и обезщетение от 500 000 долара. Може би това ще компенсира част от накърнените ни чувства.

Наемете адвокат. Ще се срещнем в съда като джентълмени. И моля ви, без повече заплахи.

С най-искрени пожелания

Мистър Ливай обърна страницата, прочете копието от писмото до Ейбълман и изстина. То бе невероятно! Кой щеше да седне да пише подобни неща? „Мистър И. Ейбълман, Монголоиде… липсата на досег с действителността…“ И което бе най-лошото, подписът „Гюс Ливай“ бе досущ като неговия. Навярно сега Ейбълман целуваше оригинала и примляскваше с уста. За човек като него то е било като спестовна книжка, като покана за пощенски запис.

— Кой е написал това?! — викна мистър Ливай, като подаде писмото на Гонзалес.

— Какво има, Гюс? Неприятности ли? Нима ти имаш неприятности? Това е най-неприятното при теб. Ти никога не споделяш неприятностите си.

— О, боже господи! — изписука Гонзалес. — Та това е потресающо!

— Тишина! — разпореди се мис Трикси.

— Какво, Гюс? Нещо, с което не си се справил както трябва? Да не би да си упълномощил някого да стори това-онова вместо теб?

— Да, неприятности. И то такива, че могат и ризите да ни свалят от гърбовете!

— Какво?! — Мисис Ливай грабна писмата от Гонзалес. Прочете ги и тутакси заприлича на вещица. Напръсканите с лак букли се превърнаха в змийчета. — Ето, ти напълно успя! Направи всичко, за да отмъстиш на баща си, да разрушиш онова, което той бе създал. Знаех си, че така ще свърши.

— Я млъквай! Аз никога не пиша писмата!

— Сузън и Сандра ще трябва да напуснат колежа. И ще започнат да се предлагат на моряци и гангстери като тоя там.

— Кво? — обади се Залатимо, усетил, че се говори и за него.

— Ти си луд! — кресна към мъжа си мисис Ливай.

— Млък!

— А и аз натам отивам! — Морскосините й клепачи потрепваха поривисто. — Какво ще стане с мен? Животът ми и бездруго вече е съсипан. А сега какво ме чака? Да се ровя из боклукчийските кофи и да се мъкна подир флотата! Майка ми беше права.

— Млък! — заповяда мис Трикси, този път още по-гневно. — Вие сте най-шумните хора, които съм виждала!

Мисис Ливай се бе свлякла на един стол, хлипаше и нареждаше нещо за това как ще трябва да продава дрънкулки по панаирите.

— Какво знаеш за всичко това, Гонзалес? — обърна се мистър Ливай към шефа на кантората, чиито устни бяха побелели.