Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Всички си мислят, че мъжът е виновен, задето жената не стига до оргазъм. Защо не могат да стигат до него като… като мъжете? — пита възмутено той.

— Всъщност могат — казах, като се питах дали това не е покана и ако е, какво трябва да направя по въпроса.

— О, да. Винаги казват, че могат, но когато си в леглото с жена, тя лежи като дърво, сякаш ти прави услуга…

— Виж, там, откъдето идвам, преодоляхме това още през шестдесетте — започнах аз и точно в този момент Софи се намеси.

— О, моля те! — сопна се тя. — Не го слушай. Първото, което прави англичанинът в леглото, е да се опита да те изчука отзад. Защото така са свикнали да правят секс. И всичките разправят, че англичанките не умеят да правят хубави свирки. Но то е само защото са свикнали да им ги правят… момчета!

Софи и красивият тъмнокос мъж седяха и се гледаха свирепо. Нямаше да имам нищо против, ако не се намирах между тях, а наистина не бях в настроение да попадам между шамари. За щастие в този момент Лисицата надникна при нас.

— О-о-о-о, здрасти, Саймън — каза той и присви очи. — Отдавна не сме се виждали.

— Така е. Е, аз… роди ми се бебе — отвърна Саймън.

— Браво на теб. При това положение може би ще престанеш да си бъбриш с моето гадже!

После Лисицата ме сграбчи за ръката и ме измъкна оттам.

— Слушай — каза той. — Прекарал съм по-голямата част от живота си сред хора, които знаят абсолютно всичко за абсолютно всичко и заслужават да бъдат затрити с ритници. Повечето хора са пълни отрепки. Повечето хора имат нужда някой да им обясни, че самото им съществуване е досада!

Лисицата продължи в този дух, докато не стигнахме до къщата му. Там настоя да седя с него до шест сутринта и да слушам някаква неясна кънтри музика. Че и да говоря за това. В един момент усетих, че имам нужда от сън. Също така осъзнах, че единственият начин да накарам Лисицата да млъкне, е да го упоя.

Да, ужасно съжалявам да кажа, че наистина се опитах да пусна няколко Ксанакса в чашата му с вино, но накрая нещо се обърка и аз изпаднах в безсъзнание.

На следващия следобед, когато се събудих, на долната табла на леглото бе закачена бележка: „Миличка, Шекспир е без значение, влюбен съм. Все още съм като луд след всичките тези часове. С обич, Лисицата. П. С. Не съм те докоснал.“

Англичаните просто са… толкова… сладки!

Прекарах следващите няколко дни по обяди, вечери и нощни клубове. Странното в Лондон е, че макар всички да разправят, че имат работа, като че ли никой не работи. Тоест, как биха могли, след като обядът започва по пладне и свършва в четири? И обикновено включва няколко коктейла и две бутилки вино?

После оная Миранда се промъкна в апартамента на Лисицата и действително открадна всички крушки, така че когато трябваше да се облека, за да изляза вечерта, се наложи да го направя пипнешком.

После пък нямаше топла вода.

После пък си спомних, че все пак трябва да свърша нещо, като например работа, и се обадих на приятелката си Клер.

Клер се занимава с вътрешно обзавеждане — занимава се с това от пет години, откакто вторият й съпруг избяга с най-добрата й приятелка. Клер е единственото момиче без никакви ангажименти в Лондон. Тоест, не е имала истинско гадже от три години. Което я прави почетна нюйоркчанка в моята книга. Само че за разлика от повечето нюйоркчанки, Клер вече два пъти е била омъжена. А е само на тридесет и седем. За какво толкова имаше да се оплаква?

— Нека ти го представя по този начин — каза тя. — Не съм правила секс с някой нов от една година. Спала съм само със стари гаджета. Което всеки знае, че не се брои.

Уговорихме се да се срещнем в „Сохо Хаус“, един от онези частни клубове, в които хората ходят наместо ресторанти и барове.

Огледах групичките мъже и жени, всички от които изглеждаха в края на двадесетте и тридесетте, и очевидно всичките бяха облечени в различни оттенъци на сивото или черното, а дрехите им имаха вид сякаш току-що са извадени от коша за мръсно пране. Веднага разбрах, че не съм улучила облеклото — носех палто „Долче и Габана“ с боровинковочервена кожена яка. Всички пиеха и се смееха, но не ми изглеждаше някой да сваля някого.

— Господи — казах. — Чувствам се като отчаяна самотна жена.

Клер се озърна уплашено.

— Млъкни! Никога повече не го казвай. Жените в Лондон не са отчаяни. Хората тук не разбират подобни неща. Ще си помислят, че говорим сериозно. А ние нямаме мъже, защото не искаме.

— Не искаме ли? — попитах.