Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Едно хубаво момиче с притворени очи и къса рокля на цветя мина покрай нас. След нея вървеше Сони Снут.

— Толкова е смешно да гледаш как едно изискано момиче се мъчи да бъде модерно — рече Сони. — Момичетата от висшите класи не знаят какво е стил. Дори не са чували за „Прада“. Но знаете ли кои са по-зле?

— Кои? — попитах.

— Мъжете от висшите класи. Те не знаят нищо за жените. Не знаят как трябва да се отнасят с една жена.

— В основни линии колкото по-дълго е името, толкова по-кофти е човекът — рече Лисицата.

— И толкова по-зле е в леглото — добави Сони.

Трябваше да задам неизбежния въпрос:

— Вярно ли е, че не си свалят чорапите?

— Само в Челси — отвърна Лисицата.

След това се намеси Клер:

— Мразя висшите класи, мразя и низшите. Обичам само средните класи.

— Аз пък мразя всички, които живеят в Нотинг Хил — каза Сони. — Макар че аз самият живея в Нотинг Хил.

Това ми идваше в повечко, затова отидох в Нотинг Хил, в един мъничък клуб на име „Свят“, където имаше растафарианци 20и един много, ама много мърляв на вид англичанин, който си танцуваше сам. Моето старо гадже Джералд Удушвача беше там с приятеля си Криспин. Двамата пиеха водка от мънички пластмасови чашки.

— Хей, сладурано! — рече Джералд. — Какво си правила на купон в Сохо ? Трябва да бъдеш в Нотинг Хил. Или още по-добре, в Шепърдс Буш. Нещата се случват само в Шепърдс Буш. Ние сме новата буш-жоазия!

— Не мога да понасям хората от Нотинг Хил — каза кисело Криспин. — Живеят необуздано и всичките разправят, че няма да се женят, но след това го правят. И всичките твърдят, че нямат пари, но току ги виждаш да карат някой проклет мерцедес!

— Извинявай, но нямаше ли ти самият да се жениш? — попитах аз.

— Той живее в Шепърдс Буш. Така че всичко е наред — обади се Джералд.

— Каквото и да стане, в никакъв случай недей да излизаш с някого от онези типове от Челси — предупреди ме Криспин. — Всичките са от висшите класи и правят готически секс.

Готически секс?

— Веднъж спах с една аристократка — рече той. — И тя можеше да свърши само ако си представи, че съм нейният кон. — Криспин изпи коктейла ми. — Не съм цвилил или нещо подобно, но трябваше да се примиря.

— Е, така и така трябва да правя секс с някого, защо да не бъде с някой мъж от Челси?

— Всичките имат малки пишки и са импотентни — осведоми ме Криспин. — Заради водата е. Цялата водопроводна система на Лондон е замърсена с женски хормони.

— А-ха — рекох, — затова англичаните говорели толкова много.

И именно това бе причината — тайна, както смятах — да се мотая из Челси на Разпети петък. Търсех англичанин от Челси — мъж, който да прави секс с чорапите, да притежава микроскопична пишка и да свършва за две минути. Или за по-малко. Не че очаквах това с нетърпение или нещо подобно.

Тъкмо влизах в кафене „Джоу“, когато се натъкнах на Чарли, един мъж, с когото се бях запознала преди два дни в бар „Еклипс“. Той също се намираше в Челси. Чарли бе от онези англичани, които бяха разведени, но продължават да носят венчалните си халки.

— От дни се опитвам да те намеря — каза той. — Трябва да дойдеш на обяд. Ще се срещна с Далматинеца. — Далматинеца не беше куче, а човек, един луничав английски лорд. — Може да дойде и един друг — рече той. — Рори Сейнт Джон Кънингснот-Бедуърдс.

— Едно от онези дълги имена — отбелязах.

— За какво става дума? О, няма значение — рече Чарли. — Той е много, много забавен тип. Типичен, типичен англичанин. Не го познавам много добре, всъщност запознах се с него снощи в „Чайна Уайт“, но е много забавен. Помислих си, че може да ти послужи за твоето проучване. Той е просто съвсем типичен англичанин. Ще видиш.

— Идеално — казах, неизвестно защо представяйки си този очевидно ужасен Сейнт Джон Кънингснот-Бедуърдс нисък, дебел, плешив и някъде петдесетгодишен.

Грешах само наполовина.

Чарли, Далматинеца и аз седяхме, пиехме „Блъди Мери“ и пушехме цигари, когато се появи въпросният Рори. Той влезе наперено в ресторанта с онази самопогълнатост, която принуждава хората да те поглеждат. Беше на тридесет и няколко, слаб, облечен в дънки и скъпо манто от чортова кожа и макар косата му малко да редееше, беше красив, както могат да бъдат англичаните, а американците никога не могат да бъдат. Окей, изглеждаше адски добре, но пък беше ужасен.

— Ха така — рече той. — Ти трябва да си американката.

— Да — отвърнах. — А ти трябва да си англичанинът.

Той седна.