Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Насред цялата тази врява влезе Рори.

— Не е ли забавно? — рече той. — Не си ли прекарваш страхотно?

— Страхотно — отвърнах.

— Хей, здрасти, бълхичке — рече той и помаха на детето.

Малкото същество записка още по-силно.

— Ясно-о. Ще се видим долу тогава.

— Рори — казах. — Не мислиш ли, че трябва да ми помогнеш?

— Съжалявам — отговори той. — Къпането на децата е женска работа. Слизам долу да отворя една бутилка шампанско. Мъжкарят в кухнята и така нататък.

— Знаеш ли, наистина ти се възхищавам — каза след вечеря Мери, докато миехме съдовете. — Ти си толкова умна. Избрала си да имаш кариера. Не си се поддала на натиска да се омъжиш. За това е нужна смелост.

— О, Мери! — отговорих. Тя беше една от онези хубави англичанки, с които британците толкова се гордеят: с красиво овално лице, чиста бяла кожа и сини очи. — Там, откъдето идвам, твоето се смята за постижение. Съпруг, тази къща и четири… прелестни… дечица. Това е, което всяка жена иска.

— Много си мила. Но лъжеш — рече тя.

— Но децата ти…

— Разбира се, че обичам съпруга и децата си — рече тя. — Но през повечето време имам чувството, че съм невидима. Чудя се, дали ако с мен се случи нещо, изобщо ще им липсвам. Ще им липсва онова, което правя за тях. Но дали аз ще им липсвам?

— Сигурна съм, че да — отговорих.

— Аз не съм — каза тя. — Знаеш ли, всичко това е една голяма лъжа. Исках да стана художничка. Но имах и онази голяма бяла фантазия — мечтата на всяко момиче за сватбения й ден. В един момент тя се сбъдва. После, почти веднага след това, идва и черната фантазия. За нея никой никога не разправя.

— Черна фантазия?

— Мислех, че съм единствената, която я има — каза тя, като си бършеше ръцете в кърпата за съдове. — Но после поговорих с няколко омъжени жени. И те са я имали. Представяш си се цялата в черно. Все още си млада, но носиш голяма черна шапка и шикозна черна рокля. И вървиш след ковчега на мъжа си.

— О, скъпа!

— О, да — продължава тя. — Представяш си, че съпругът ти е починал. Все още имаш децата и все още си млада, но вече си… свободна.

— Разбирам — пророних аз.

Рори и Харолд влязоха в кухнята.

— Може ли да помогнем? — попитаха те.

— Вече свършихме — отговори мило Мери.

С Рори хванахме влака за Лондон. На следващата сутрин трябваше да си тръгна. Беше време да се върна в Ню Йорк.

— Виж сега, бисквитке — каза той. — Като големи хора ли ще се държим или ще плачем?

— Ти как мислиш? — попитах.

— Довиждане, бисквитке — рече той.

— Довиждане.

— Обичам те — промърмори той. — А сега върви. По-добре тръгвай.

Листенцата от черешовия цвят бяха нападали по тротоарите. Вървях по тях и ги мачках върху цимента.

„О, Господи, мислех си. Какво ще правя сега?“

Скакалеца казва: бъди разумна.

Това, което направих, бе да се кача в едно такси и да отида на летището.

Но какво всъщност исках?

Качих се на самолета и си седнах на мястото. Свалих си обувките. Отворих едно списание.

До мен седеше мъж. Беше висок, слаб и тъмнокос и носеше панталони „Прада“. Всичката му коса си беше на мястото и имаше интелигентно, интересно лице. Той отвори едно списание. „Форбс“.

„Ето това е моят тип“, помислих си.

Господи, колко съм непостоянна. Бях напуснала Рори само преди два часа и вече си мислех за друг мъж.

Какво всъщност исках?

Приказката.

Исках приказката. Исках голямата, великата, вдъхновяващата приказка за една неомъжена, посветила се на кариерата си жена, която отива в Лондон по работа, среща там мъжа на мечтите си и се омъжва за него. Получава големия пръстен и голямата къща, и прелестните деца и живее щастливо до края на живота си. Но колкото и да ни се иска, приказките не са действителност.

И това не е чак толкова лошо.

Някъде над Нюфаундленд, на около два часа преди „Джей Еф Кей“ мъжът до мен най-сетне ме заговори.

— Извинете — каза той. — Простете, че питам, но ми изглеждате някак позната. Имате ли нещо против да ми кажете с какво се занимавате?

— Писателка съм — отговорих.

— А, да — рече той. — Зная коя сте. Вие сте онази именита неомъжена жена, която пише за неомъжени жени и ъ-ъ…

— Секс — подсказах му аз.

— Точно така — каза той и отвори следващото списание. Изглеждаше някак срамежлив.

— И вие извинете — рекох. — Но ми изглеждате някак познат. Имате ли нещо против да ми кажете с какво се занимавате?

— О — отговори той. — Аз съм бизнесмен.

— Досетих се.

— Така ли? Откъде?