Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Не съм гей — отговори той. — Знам, че ще ме целунеш.

— Няма да те целуна.

— Ще ме целунеш — каза той. — Всичко е въпрос на време.

Станахме от леглото три дни по-късно.

Отидох да се срещна със Софи в Нотинг Хил. Софи щеше да се омъжва и тъкмо пъхаше сватбените покани в пликове.

— Аз съм с един мъж в Чел си — казах й. — От пет дни. Къпем се заедно във ваната и пеем.

Тя въздъхна.

— С англичаните винаги е така в началото. Как е в леглото?

— Страхотен — отговорих.

— Е, могат да бъдат и страхотни в началото. С това те ухажват. Но след това престава да им пука. Една приятелка казва, че съпругът й влиза в нея, излиза, влиза, излиза и свършва.

— Ще видим — рекох.

— Може пък да имаш късмет — каза тя. — Но като общо не може да се залага на мъжете в Лондон. Омъжвам се само защото познавам годеника си от десет години. Иначе мъжете искат да се женят, а жените с кариера не. Защото сделката е много по-удобна за мъжа, отколкото за жената.

Софи направи водка с тоник и за двете.

— Англичаните просто нищо не правят. Те са мързеливи. Не полагат никакви усилия. Жената трябва да върши всичко. И да плати половината от всяка покупка. Къщата, колата, храната… А мъжът иска само да се шляе.

— А, х-м, те гледат ли филми с кунгфу по видеото?

— Господи, не. Не са чак толкова тъпи. Но пък искат постоянно да им правиш бебешки пудинги.

— Бебешки пудинги? Имаш предвид… бебешка храна ?

— Не. Нали се сещаш, десерта. Ябълковите кексчета.

А!

Върнах се в жилището му.

— Искаш ли да ти направя бебешки пудинги?

— Гледай ти — отвърна той. — А какво е бебешки пудинг?

— Нали се сещаш. Ябълково кексче — обясних.

— Ами да, всъщност да. Обичам ябълкови кексчета. Искаш ли да ми направиш ябълкови кексчета?

— Не — отговорих аз.

— Добре, какво ще кажеш тогава за едно яйце?

Прекарахме две седмици заедно. Возехме се из Лондон с неговата Веспа и се опитвахме да си лягаме много рано вечер, но после лежахме будни в леглото от един до четири сутринта и си говорехме. Той ми разказа как го шибали с пръчки в Итън и как веднъж се опитал да натика бавачката си в шкафа с играчките.

— Объркан съм — каза той. — В главата ми постоянно се въртят някакви думи с „Л“. „Ъ-С-Т“ и „Ю-Б-О-В“.

Искаше ми се да кажа: „Ами побързай и реши“, но не се намирах в Ню Йорк.

— Искаш ли да се запознаеш с приятелите ми? — попита той.

Приятелите му се казваха Мери и Харолд Уинтърс и живееха в голяма къща в провинцията. Това, предполагам, е животът, за който си мечтае всяка неомъжена жена, прекарала прекалено много самотни нощи в мъничкия си апартамент в Ню Йорк — твоя собствена, голяма къща, кучета, деца, мерцедес и един весел, сладък, приличен на плюшено мече съпруг. Когато влязохме, две паламиденоруси хлапета помагаха на Мери да чушка грах в кухнята.

— Страшно ми е приятно, че успяхте да дойдете — каза Мери.

Пристигнахте в най-подходящото време. Имаме минутка спокойствие.

В този момент сякаш адът се продъни.

Останалите деца (общо четири) влязоха в галоп, крещейки с цяло гърло. Кучето се изака на килима. Бавачката си поряза пръста и трябваше да отиде до клиниката.

— Имаш ли нещо против да изкъпеш Лукреция? — помоли ме Мери.

— Коя е Лукреция? — попитах. Всички деца имаха имена като Тиролец и Филомена и бе трудно да кажеш кое кое е.

— Малката — отвърна тя. — С оцапаното лице.

— Разбира се — казах. — Много ме бива с децата.

Това беше лъжа.

— Хайде, ела с мен — казах на малкото същество, което ме гледаше темерутски.

— Гледай да й измиеш косата. И й сложи балсам — добави Мери.

Някак си успях да накарам детето да ме хване за ръката и да се качи с мен в банята. Свали си сравнително охотно дрехите, но точно тогава започнаха главоболията.

— Не ми пипай косата! — изписка то.

— Разбира се, че ще ти пипам косата — казах. — Коса. Хубава чиста коса. Шампоан. Не искаш ли да имаш хубава чиста коса?

— Коя си ти? — попита то, което звучеше доста разумно; все пак стоеше голо пред една абсолютно непозната.

— Приятелка на мама.

— И защо не съм те виждала досега?

— Защото никога не съм идвала тук.

— Не те харесвам — каза то.

— И аз не те харесвам. Но въпреки това трябва да ти измия косата.

— Няма!

— Слушай, малка безобразнице — казах заплашително. — Сега ще ти измия косата и точка. Ясно?

Изцърках малко шампоан на главата й и тя веднага започна да пищи и да се мята сякаш я колех.