Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Стоя там сама.

След малко започвам да греба към кея с очарователно очуканата стара лодка. Между устните ми виси цигара и почти се виждам отстрани с късата руса коса, лекия руменец по бузите и голите си рамене.

Тъкмо преди да стигна до брега, Патрис извиква: „Хей, Сесилия“ и когато го поглеждам през рамо, пет секунди щрака яростно с апарата.

На следващата седмица една снимка засиява по целия свят. Изражението ми на нея е леко намръщено и някак изненадано; все още съм млада и почти прозрачната бебешкосиня рокля от „Бентли“ подчертава слабата ми, но добре сложена фигура. Заглавието под снимката гласи: „Богата, красива и яростно независима, принцеса Сесилия Кели Люксенщайн е лидерката на обществото от новото хилядолетие.“

И внезапно осъзнавам — това е моят живот.

УСМИВКА.

В Ню Йорк имаме една поговорка: английските момичета, които в Лондон се смятат за красавици, в Ню Йорк са просто „хубавки“, а американските момичета, които в Ню Йорк са „привлекателни“, в Лондон са красавици. И в това долу-горе се заключава цялата разлика между Живота в Ню Йорк и Живота в Лондон. В Лондон, ако си привлекателно, мило момиче с известна индивидуалност и кариера, можеш да срещнеш някой мъж, да походите и — ако желаеш — да се омъжиш за него. В Ню Йорк пък може да си красавица с тяло като на Синди Кроуфорд и бляскава кариера, и пак да не можеш дори гадже да си хванеш.

Може би защото англичанките наистина умеят да ловят мъжете — и го правят, въпреки мижавите си коси, нелакирани нокти и отпуснати бедра — и по отношение на връзките притежават някаква дразнеща самонадеяност. Наскоро имах среща с една от тези жени в Ню Йорк. Докато седеше, ядеше сандвич с пушена сьомга и ме интервюираше за живота ми (който в моите уши започваше да звучи все по-окаяно), погледът ми неизбежно бе привлечен от годежния пръстен с голям сапфир, до който имаше обсипана със сапфирчета венчална халка.

Нямаше причина да я намразвам за това, но я намразих.

— Да видим — каза тя, като погледна към касетофончето си. — В момента има ли някой мъж в живота ви?

— Не-е-е — отвърнах, макар че току-що бях скъсала с един, който след шест месеца ходене отказа да се ожени за мен. Май точните му думи бяха: „Искам да се оженя някой ден, но не и за теб.“

Добре де, може би го попритиснах малко. Но той пък обичаше да седи вечер у дома и да гледа филми с кунгфу. И когато се опитвах да поговоря с него, той казваше: „Ш-ш-ш-т. Сега Скакалеца ще научи един важен урок.“ След като това се повтори няколко пъти, осъзнах, че „Скакалеца“ наистина бе научила един урок: като стигнеш възрастта на Скакалеца, няма абсолютно никаква причина да бъдеш с мъж, който гледа филми с кунгфу, освен ако не си омъжена за него.

Но нямаше причини да казвам това на английската журналистка.

— Колко… интересно — отбеляза тя. — А аз съм омъжена от шест години.

— Така ли — казах.

Отпих глътка „Блъди Мери“ и се запитах дали не започвам да се напивам.

— Е, ако живеехте в Ню Йорк — продължих, — нямаше да бъдете. Всъщност, ако живеехте в Ню Йорк, вероятно щяхте да обитавате някой тесен едностаен апартамент и да страдате по някой смотаняк, с когото сте спали три пъти. — А-ха. Скакалецът започваше да се разгорещява. — Точно когато си помислите, че може би вече имате връзка, мъжът ще ви се обади, за да ви каже, че не желае да поема никакви задължения. Всъщност точните му думи ще са: „Не искам да се регистрирам.“

Поръчах си още едно „Блъди Мери“.

— Обвързването тук е мистерия — казах.

— Не и в Лондон — отвърна английската журналистка. — Мъжете в Лондон — англичаните — е, те са по-добри от американците. По… — Лицето й доби онова отвратително изражение, което може да се нарече само „мечтателно“. После продължи: — Стабилни. Интересуват се от връзки. Харесват ги. Англичаните излъчват… уют.

— Искате да кажете… също като малките котенца? — попитах.

Английската журналистка ми се усмихна снизходително.

— А сега да видим. Вие сте на… колко?

— Четиридесет — прошепнах.

— Точно така. Значи трябва вече да сте осъзнали, че вероятно ще останете сама до края на живота си.

И така се случи, че месец по-късно Скакалеца хвана самолета за Лондон. По традицията на много американски героини преди нея, тя бе тръгнала към Англия да търси нещо, което очевидно не можеше да намери в Ню Йорк: съпруг.

Това, разбира се, бе тайният ми план.

Тъй като бях една от онези умни американски жени, толкова умни, че някак си винаги успяваха да се измъкнат от връзки с мъжете, аз естествено имах нужда от някакво прикритие. И го намерих: един голям английски вестник ми предлагаше смешна сума пари, за да изследвам секса в Лондон. Ако изобщо имаше такова нещо.