Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Какво има?

— Нищо — отговарям.

— Има нещо — казва той с отегчен и някак отвратен глас, — отново.

— Нищо няма — отвръщам, тъй като знам, че е безсмислено, че всъщност не се разбираме и вероятно никога няма да се разбираме. Впервам поглед в изсъхналата картофена нива до пътя.

— Защо трябва постоянно да се препираме? — пита той.

— Нямам представа — отговарям, като човъркам с пръсти роклята от фина дантела, изкусно изработена така, че дрехата да изглежда прозрачна, но да не е. — Има ли значение?

— Уморих се — казва той.

— Аз също — и извръщам поглед. Виждам, че минаваме покрай езерцето, където стана онзи страшен „инцидент“. Още едно от нещата, за които просто никога не говорим.

Изминаваме остатъка от пътя в мълчание.

Иска ми се да заплача от самосъжаление, но не мога, понеже вече сме пред църквата, където пристигат потоци от коли и хора, един слуга ми отваря вратата и аз слизам елегантно. Хюбърт заобикаля колата и очите ни се срещат. Точно в този момент, както правим от няколко месеца, когато сме на публично място, започваме да се преструваме, че всичко е съвсем… наред.

Докато вървим към църквата, той е пъхнал едната си ръка в джоба, а с другата ме придържа за талията. Не мога да не забележа колко добре си пасваме и съвършената непринуденост между нас, която вече няма никакво значение. Изведнъж фотографите ни зърват и един от тях извиква:

— Ето я и щастливата двойка.

Започват да проблесват светкавици, а ние спираме на площадката, усмихваме се прегърнати и после един от фотографите казва:

— Хюбърт! Имаш ли нещо против да направим една снимка само на жена ти? Не се обиждай.

Всички се засмиват и продължават да щракат, а Хюбърт се отмества галантно встрани.

Стоя с хванати зад гърба ръце и вдигната глава. Усмихвам се, стъпила с единия крак пред другия. Когато поглеждам към входа на църквата, виждам Хюбърт да стои с ръце в джобовете и да ме гледа гордо.

Д. У. е прав. Всичко се свежда до външността.

И по-късно, на приема, докато стъпваме внимателно по обсипания с розови листенца мраморен под, двамата с Хюбърт изглеждаме влюбени, както в доброто старо време, когато за пръв път плъзна мълвата, че излизаме заедно, но светът смяташе, че вероятно съм просто поредната му приятелка. Той ме е хванал за ръка отзад, пръстите ми галят нежно врата му и хората ни гледат със завист, а аз се питам колко време ще мога да издържа. За щастие почти веднага се натъкваме на Дайана, което е добро извинение двамата с Хюбърт да поемем в различни посоки, без да извикваме подозрение.

Дайана разговаря с Реймънд Али, президента на „Али Козметикс“. Реймънд, който е поне на деветдесет, е в инвалидна количка, а Дайана пуши червено марлборо, очевидно без да забелязва, че не е в подходяща форма за роклята, която е облякла, а именно розово тънко като воал „Бентли“; рокля, която стои хубаво на плоски гърди, но не и на Дайанините, понеже тя има имплантанти. Дайана е едно от онези момичета, които излизат добре на снимки, но на живо няма начин да се скрие, че е мръсница — нещо, което явно се харесва на Реймънд.

— Виж го нашето момиче — казва ми той, очевидно имайки предвид Дайана, която ме е прегърнала с две ръце за шията. — Оказва се, че е истинска дама.

Поглеждам го и се питам дали е глупав, или говори саркастично, но с известен УЖАС осъзнавам, че Реймънд говори искрено.

— Да, да, такава е — отвръщам, защото е по-лесно да се съгласяваш привидно с хората, дори когато знаеш, че са въздух под налягане.

— И бас държа, че не знаеш онова, което аз знам за нея. Двете сте приятелки, нали така?

— Най-добри приятелки — отговаря Дайана и ме целува по бузата.

Реймънд ме дръпва за ръката.

— Е, като нейна най-добра приятелка, би трябвало да го знаеш. Тази млада дама е много, много интелигентна. Бас държа, че е по-интелигентна от внуците ми, които са завършили Харвард. А тя не е ходила дори в колеж!

— Благодаря ти, Реймънд. Не е ли сладък? — казва Дайана.

— И ще ти кажа една малка тайна — продължава Реймънд сега, след като е привлякъл вниманието ни. — Повечето хора не го знаят, но всяка жена, която се оправя сама, е интелигентна. Трябва да има нещо тук — той посочва гръдта на Дайана, — но трябва да има нещо и тук — и се докосва с пръст по главата.

— А това може да се купи — отбелязвам, като посочвам неговата гръд.

— О, мъжете пет пари не дават дали са истински или фалшиви, стига да ги имаш. А ако нямаш, веднага иди и си купи, иначе губиш. Но това — той отново се почуква по главата, — това не може да се купи. Или го имаш, или го нямаш. Това момиче тук го има.