Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Надявам се да нямаш нищо против Лилбит. Вие двете не сте ли приятелки?

— Никога не сме се виждали — отвръщам небрежно. Всъщност Хюбърт никога не я споменава.

— Страшно ще я харесаш — казва леля Урсула.

Точно в този момент сър Ърни Мънчнот се приближава по бански гащета, излагайки на показ гръдния си кош. Трябва да призная, че не изглежда никак зле за човек, който е на не по-малко от шестдесет. Той прегръща първо Хюбърт, после мен. Когато идва моят ред, се изкикотвам високо и поглеждам към леля Урсула, която ни наблюдава и не е особено доволна, и казвам:

— О, чичо Ърни! То-о-олкова се радвам да те видя. Ама ти си в ужасно добра форма.

А той отговаря:

— Как е моята любима племенница? Винаги съм казвал на Хюбърт, че ако не се беше оженил за теб, аз щях да го направя.

После ме прегръща и тръгваме към вътрешния двор, където три дребни прислужнички италианки в бели униформи сервират обяда.

— Хей — казва чичо Ърни, — все още плувам по пет мили на ден. Спорт. Това е ключът към живота. Все го разправям на децата си, но те не ме слушат.

Принцеса Урсула прави гримаса и поклаща глава. После явно не успява да се стърпи и подхвърля:

— Лилбит ще дойде на обяд.

— Лилбит? Е… хубаво — казва той. — Това момиче има нужда някой да му налее малко ум в главата. Все й казвам да престане да се щура и да си оправи живота, но тя май съвсем се обърка, откакто нашият Хюбърт скъса с нея.

Принцеса Урсула го поглежда неодобрително и възразява:

— Лилбит е чудесно момиче. Тя не е като останалите. — Следващите думи вече отправя към мен. — Винаги съм казвала, че тя е райско създание.

В този момент една кола спира на алеята и всички отправяме погледи към нея. „Райското създание“ измъква от колата себе си, двете си незаконни деца, една бавачка, бебешка количка и най-различни пелени. Лилбит е облечена — забележете само — в индийско сари. Тя вдига едно от децата и хваща другото за ръка. После, сред тази картина на майчинско блаженство, вдига поглед и ни махва игриво.

— Погледнете я само! — възкликва леля Урсула. — Винаги съм казвала, че Лилбит е най-елегантната жена, която познавам.

— Елате да видите Кърби — казва Лилбит на всички, но според мен главно на Хюбърт.

Гласът й е тих, нежен, като шепот. Цялата излъчва стеснителност и дългата руса коса почти закрива лицето й. Господи! Някога и аз изглеждах така. И аз го обработвах по същия начин. Точно това му харесва. Точно това му въздейства. Повдига ми се.

Всъщност ми се иска да скоча върху нея и да й издера очите, но си напомням, че аз съм победителката. Аз го имам, а ти не. Докопах го, защото бях по-умна от нея. Играх коренно различна игра. Бях недостъпна. Мистериозна. Докато тя се правеше на жертва. И той се отегчи. Но това ли бе причината наистина? Или Хюбърт просто бе решил, че няма да може да се „оправя“ с две незаконни деца?

— Здрасти — казва ми тя, като протяга дългата си, кокалеста ръка. — Ти трябва да си Сесилия.

За момент очите ни се срещат и тя подава „бебето“ — двегодишно момиченце — на принцеса Урсула, която загугуква противно, и бута намусеното шестгодишно момче към Хюбърт.

— Хей, Кърби — казва Хюбърт, като вдига момчето и го раздрусва леко. — Помниш ли ме?

— Не — отвръща Кърби (разумно, според мен), но Хюбърт не може да се примири току-така; той се засмива високо и пита: Не помниш ли как играхме баскетбол?

Той размята момчето във въздуха, което кара малкия да пищи, а после, както винаги става в подобни ситуации, децата биват отпратени, вероятно за да им се даде някаква овесена каша в кухнята.

— Още ли нямаш свои деца? — казва Лилбит, като поглежда Хюбърт иззад завесата от коси, сякаш това е някаква лично тяхна шега.

И след това, без никаква видима причина, Лилбит Парсънс изтичва до средата на малкия, настлан с камъчета двор, започва да се върти и накрая пада на земята.

Иска ми се да кресна: „Тази жена е пълна откачалка“, но очевидно съм единствената, която мисли така (защото останалите се смеят възхитено, сякаш присъстват на представление на Марсел Марсо). Затова само прехапвам език и свивам недоволно устни.

Не ми остава нищо друго, освен да изтърпя дългия, скучен обяд, в който Лилбит владее разговора. Разправя как учила при разни гурута (всъщност й казали, че тя самата ще стане гуру, понеже била такава в предишен живот), за правата на животните, за злините, причинявани от кофеина, и как била решила да основе своя Интернет компания и (ахване!) да се премести в Ню Йорк.