Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Ще ходиш ли днес у лелята на Хюбърт?

МАМКА МУ. Принцеса Урсула. Напълно бях забравила за нея. Кимам мрачно, припомняйки си, че принцеса Урсула ме мрази. Веднъж на едно погребение тя се приближи до мен и каза:

— О, Сесилия, толкова естествено изглеждаш на погребения с това вечно кисело, унило изражение!

И това са моите роднини?

— Мислиш ли — пита Дайана, като разглежда палеца на крака си, — че Лилбит Парсънс ще бъде там?

Въпросът е толкова неочакван, идва толкова изневиделица, че оставам безмълвна. Ужасното чувство, че хората знаят нещо, което аз не знам, се спуска върху мен като облак, който закрива слънцето.

— Лилбит Парсънс? — изграквам.

— Не искам да те разстройвам, но прочетох в „Стар“, че тя е в Европа. На ваканция с двете си деца. — Дайана изкривява лице, когато започвам да дишам тежко и крача по палубата, несигурна дали да повърна или не, и казва: — Имаше нейна снимка в… Сен Тропе.

— Проклетото КОПЕЛЕ! — процеждам, окопитвам се някак и слизам, препъвайки се, по стълбите в камбуза.

Капитанът Пол си шушука нещо с готвача, чието име така и не мога да запомня.

— Къде е съпругът ми? — питам.

Пол и готвачът се споглеждат.

— Мисля, че е на задната палуба. Готви се да се гмурка.

— Само така си мисли! — казвам троснато и тръгвам към задната част на лодката, където Хюбърт навлича водолазен костюм.

— Здрасти — казва нехайно той.

— Какво правиш? — питам го студено.

— Ще се гмуркам. Струва ми се, че ще е страхотно.

— Много умно — подхвърлям саркастично. — Може да те смели някоя перка.

— О, за Бога! — възкликва той и завърта очи.

— И не започвай пак да ми пробутваш тия глупости за мен , ако обичаш!

— Остави ме на мира, а? — казва той и издърпва водолазния костюм над едното си рамо.

— Писнало ми е от твоите простотии! — кресвам.

Хвърлям се към него и започвам да го удрям. Той ме хваща за китките, отблъсва ме грубо и пита:

— Какъв ти е ШИБАНИЯТ проблем?

Олюлявам се зашеметено, но когато се посъвземам, казвам:

— Искам да говоря с теб.

— Така ли? Е, аз пък не искам да говоря с теб.

Говорил ли ми е моят съпруг така досега?

— ТРЯБВА да говоря с теб — казвам. — Веднага.

— Май не разбираш, а? — отвръща той и нахлузва чифт плавници.

— Какво да разбера? — питам.

— Че до гуша ми е дошло от твоите опити постоянно да ме контролираш. Ясно ли е? Остави ме да бъда себе си. Просто веднъж ме остави да правя каквото си искам.

— Каквото си искаш? Та ти не правиш нищо друго.

За момент той не отговаря, само се гледахме с омраза. После казва:

— Какво искаш от мен, Сесилия?

В мен напират думите „Да ме обичаш!“, но не мога да ги изрека.

— Дойдох на тази ваканция заради теб, нали? — продължава той. — Искаше да дойдем на яхтата на Дайана и дойдохме. Аз съм тук. Вечно се оплакваш, че не правим каквото искаш. А когато го правим, пак не ти е достатъчно.

— А как стана така, че ще ходим у принцеса Урсула днес следобед? Винаги правим каквото ти искаш.

— Принцеса Урсула ни е роднина, ясно? Мислиш ли, че си в състояние да разбереш понятието?

— Не е_ това_…

— О, така ли? Кое е тогава? Защото взе да ми писва.

Боже Господи. Тези караници доникъде не водят. Как да го накарам да ме чуе ?

— Пак спиш с Лилбит Парсънс, нали? — казвам победоносно.

Хюбърт се заковава на място.

— Ка… — започва, но бързо извръща поглед и аз разбирам, че съм го пипнала. — Остави ме на мира — казва неубедително той.

— Наистина се срещаш с нея. Знам всичко. Тя е в Европа на ваканция с децата си. Беше в Сен Тропе.

— Е, и?

— И ти се измъкваш, за да се срещаш с нея — завършвам, макар че не знам какво се е случило и дори не си спомням кога може да се е случило.

— Престани! — казва той.

— Видял си се с нея! Виновен си!

— Не желая да обсъждам това, Сесилия.

— Не желаеш да го обсъждаш, защото съм права. Пак си се видял с нея. Защо просто не си го признаеш?

— Казах, няма да обсъждам това!

— Е, спомни си, приятелче. Последния път, когато не искаше да го обсъждаш, то се появи… във… всички… ВЕСТНИЦИ! — кресвам. Толкова силно, че имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

Хюбърт ме поглежда (тъжно, струва ми се) и скача във водата. Обръщам се и минавам покрай Пол и готвача, които имаха нахалството да ми се усмихнат с половин уста, сякаш нищо не се е случило. Чудя се как понасям да живея така. Качвам се на палубата и като благодаря Богу, че Дайана е там, сядам и се хващам с две ръце за главата.