Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Без да сваля очи от мен, Танер казва:

— Между другото, някой ще ходи ли в Сен Тропе? След това тук?

Пълната луна е изгряла, когато се извинявам, уж за да отида до тоалетната. Вместо това се спускам бързо по дългото мраморно стълбище и излизам на добре поддържаната чакълена пътечка към басейна. Лятото, преди да умре, Аманда беше решила да „влезе във филмовия бизнес“ и дойде тук с един изпълнител на характерни роли на средна възраст, който я изпратил обратно, след като излязла с един изгряващ млад сценарист и цяла нощ не се прибрала. Беше толкова типично за нея да оплеска нещата.

Завивам наляво и влизам в малка уединена градинка с фонтанче с костенурки в средата. Сядам на една пейка.

Разбира се, след около минута Танер се появява. Между пръстите си държи един джойнт.

— Струва ми се, че това би ти се отразило добре — казва той.

— Толкова ли зле изглеждам?

— Не, просто сякаш… не се забавляваш особено.

— Не се забавлявам.

— Как си, скъпа? — пита той, сяда с разкрачени крака, вдига джойнта между палеца и показалеца си и вдишва дълбоко. — Казах ти да не се омъжваш за онзи женчо, нали? Не ти ли казах, че той ще те направи нещастна? Трябваше да избягаш с мен, когато имаше тази възможност.

— Точно така — отвръщам окаяно и си мисля как, след като правехме секс, двамата с Танер се чувствахме омаломощени.

Той ме сграбчва за китката и казва:

— Все още си падам по теб, бебчо. Страшно си падам.

— Това комплимент ли е? — питам.

— Истината — отвръща той.

— Трябва да се махам оттук.

Хуквам обратно по пътеката и поглеждам през рамо да видя дали не ме следва, но не го съзирам и не зная дали това е хубаво или лошо. Прекосявам фоайето и излизам пред хотела, където Дайана стои и крещи да й докарат колата.

Секунди по-късно всички сме пияни, друсани и раздърпани, отново сме в мерцедеса и пътуваме обратно към Кан. В колата има хора, главно мъже, които никога не съм виждала и никога повече не искам да видя.

Един с щръкнала тъмна коса и черна тениска се навежда към мен и припява: „Откъдето съм си тръгнал, няма да се върна повече“, което, мисля, е от един роман на Брет Ийстън Елис, но докато сериозно се питам дали той поне може да чете, отговарям:

— Не знам защо съм тук, предполагам, че защото Дайана ме покани.

— Аз съм една голяма, шибана ЗВЕЗДА — крещи Дайана.

И след това, не знам как точно да го опиша, имам чувството, че светът се разширява и същевременно ме задушава. Кресвам „Спрете колата!“. Всички се обръщат и ме поглеждат, сякаш съм луда, но те и без това очакват да съм луда. Автомобилът спира насред Кан, а аз пропълзявам през трима мъже, дърпам отчаяно бравата, която най-сетне поддава, и преди някой да се е усетил какво става, се измъквам навън и оставам сред тълпата на тротоара. Поглеждам обратно към колата, събувам си високите обувки, вземам ги в ръка и хуквам през тълпата към хотел „Мажестик“, където се виждат тумба фотографи и светкавици. Свивам в една странична уличка, минавам покрай един бар за гейове, където има мъж с балетна поличка, и едва не събарям момиченцето с червените рози, което ме сграбчва за китката и казва:

— Мадам, идва с мен.

И този път отивам.

Рано сутринта вървя обратно към яхтата. Никога в живота си не съм се чувствала ПО-махмурлия и скапана, освен може би като по-млада, когато се запознах с Танер и двамата прекарвахме почивните дни, смъркайки кокаин и наливайки се с водка. Често се случваше в понеделник да се обадя и да кажа, че съм болна, но никога нямах проблеми с това, понеже всички знаеха, че ходя с голяма филмова звезда, а това бе по-важно за репутацията на галерията, отколкото да имат кой да им вдига телефона. А най-полезно им бе, когато Танер идваше в галерията да ме вземе. Отначало беше луд по мен и често се отбиваше, за да се увери, че не се опитва да ме прелъсти някой друг. Тези инциденти бяха старателно отразявани в клюкарските рубрики (макар да не споменаваха името ми, защото тогава бях „никоя“) и това бе безплатна реклама за галерията. Всички се отнасяха ужасно добре с мен и изглеждаха сякаш наистина ме харесват, но имаха ли друг избор? Дори и тогава бях ИЗПОЛЗВАНА от другите заради способността ми да привличам мъжете. И никога досега не съм си задавала този въпрос, но сега го правя: КАКВО бих била без мъжете?

Едно такси спира пред яхтата и от него слиза висок, хубав мъж с поло и дънки. Когато се обръща към мен, осъзнавам, че това е съпругът ми.

Слънцето грее; сигурно е по-късно, отколкото съм предполагала. Оживлението на пристанището започва да изпълва съзнанието ми — помощник-капитаните мият палубите с маркучи, млада жена минава покрай мен със зарзават от зеленчуковия пазар, хора притичват с журналистически пропуски в ръце — и когато Хюбърт се приближава с очукания си куфар в ръка, за пръв път виждам изумителната му посредственост. Как под цялата суетня около семейството, външността и потеклото му той си остава ЕДИН НАЙ-ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.