Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

И на много други места.

— Дайана Мун е… чудесна — казвам.

Д. У ме поглежда.

— Е, просто гледай да не се отървеш от нея, както се отърва от Аманда. Би било твърде… очевидно.

По някаква причина и двамата избухваме в истеричен смях.

Возим се в една кола и Дайана кара твърде бързо. Знам, че ще се случи нещо лошо и ето че колата изхвръква от завоя и се прекатурва от някаква скала. Летим във въздуха сякаш цяла вечност, а отдолу има огромна циментова плоча и макар че това е сън, ще умрем. Не мога да повярвам, че още не съм се събудила. Дайана се обръща към мен и казва: „Искам да знаеш, че те обичам. Наистина те обичам.“ После ме сграбчва и ме прегръща, а аз не мога да повярвам, че ще умра в някакъв си шибан сън, което не би трябвало да се случва, и казвам: „И аз те обичам“, като се чудя какво ли ще е усещането, когато се стоварим върху цимента. Падаме все по-надолу и по-надолу и аз ще умра в този сън. Не означава ли това, че ще умра в реалния живот? Стоварваме се върху цимента и не е толкова зле, колкото си мислех, просто някак си се разплескваме върху него и попадаме в едно място с много коридори и синя светлина.

Добре. Вече сме мъртви, но трябва да вземем решение дали да се върнем или не.

Не знам какво да правя.

— Аз се връщам — казва Дайана.

— Ами аз? — питам. — Аз трябва ли да се върна?

— На твое място не бих го направила, скъпа — отвръща тя. — Лицето ти е малко… смляно.

И се засмива подличко.

Вероятно е единадесет предобед, когато се събуждам, свита в ембрионална поза, облечена в един от копринените халати на Дайана с бялото ми сако от „Гучи“ отгоре и без бельо. Дайана лежи по гръб в другата половина на леглото и диша тежко през устата. Между нас е дребничкият французин, чието име, мисля, е Фабиен и когото снощи повлякохме с нас от някаква яхта. На килима има катурната бутилка „Дом Периньон“. Изтърколвам се от леглото и запълзявам към бутилката. На дъното й още има малко шампанско. Сядам на пода и го изпивам така небрежно, че част от него потича по брадичката ми. Поглеждам към дребничкия французин, който може и да е швейцарец, и забелязвам, че е облечен в сини боксерки „Ралф Лорън“ и е твърде космат по гърдите.

Мислите ми: „Мразя французите, така че защо трябва да ходя в Сен Тропе?“

Изправям се и излизам със залитане от каютата на Дайана. Влизам в моята, която е осеяна с дрехи (повечето мънички прозрачни произведения на „Прада“ с пришити на видни места етикети) и куфари „Луи Вюитон“. Сритвам едно малко кораво куфарче, което ми се е изпречило на пътя, и се вмъквам в тоалетната, където сядам на тоалетната чиния и започвам да сера като луда. Както обикновено, казанчето не работи, така че лайното ми, светлокафяво и с формата на голяма кравешка торта, остава да ми се пули предизвикателно.

— Майната ти — казвам му. После се поглеждам в огледалото и изскубвам няколко косъма от веждите си, макар че на яхтата вероятно има гримьор, който да се занимава с тези неща. Докато скубя, си мисля, че може би скоро ще имам нужда от „Ботокс“ и също така се чудя дали съм правила нещо с дребничкия французин. Зная, че не съм, защото това не е от нещата, които БИХ направила.

Имала съм САМО четири гаджета.

Официално.

Дайана пък е готова да чука всекиго.

Не знаех това за нея.

И, внезапно осъзнавам, не искам да го зная.

Защо съм тук? И щом говоря за това, защо съм където и да било?

Качвам се горе и се олюлявам на ослепителната бяла светлина. Бях забравила колко бяла е светлината на юг от Франция — толкова силна, че имаш нужда от очила, но дори и те не са достатъчни.

Капитанът Пол, хубав австралиец, който винаги носи гащета в цвят каки и морскосиньо поло с името на яхтата, „Хвойново зърно“, дискретно избродирано на джобчето, рови из някакви инструменти.

— Добро утро — поздравява ме той, сякаш е изненадан да ме види, но е готов да забрави случилото се предишната вечер. — А, съпругът ви се обади. Хюбърт ли беше? Каза, че няма да може да дойде днес, но ще опита утре.

СЪПРУГЪТ ми идва?

ЗНАЕЛА ли съм за това?

Тресе ме такъв махмурлук, че мога само да кимна вцепенено. След няколко секунди успявам да измънкам:

— Има ли още цигари?

— Изпушихте последната преди час.

Поглеждам го слисано и осъзнавам, че това вероятно е някаква ШЕГА, която не разбирам и никога няма да разбера, затова казвам:

— Мисля просто да отида и да купя.

— Отвън има фотографи.

— Пол — казвам уморено. — Отвън винаги има фотографи.