Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Все пак това е една от причините, поради които мъже като Хюбърт се женят, нали? Искат съпруга с добър вкус, която ще носи подходящи дрехи на… благотворителни събития … и ще обзаведе както трябва къщата в Хамптъните… или не, нали с Хамптъните беше свършено! … според вашите кръгове…

Аз се облягам назад в креслото и затварям очи.

Мисля си какво би направила Дайана в тази ситуация.

— Знаете ли какво, доктор Х.? — питам.

— Какво? — отвръща той.

— Майната ви — казвам аз и си излизам.

Тази сутрин се събуждам и казвам на Хюбърт:

— Мислиш ли, че Ксанаксите са нелегални?

Той е в банята и се бръсне.

— Защо? — пита.

— Защото не искам да стане скандал. На митницата. Когато отида във Франция.

Казвам го само за да му натрия носа. Той придобива онова болнаво изражение, което употребява от две седмици насам, когато му казах, че заминавам.

— Не мисля, че ще имаш някакви проблеми — отговаря ми. — Знаеш, че ако имаш някакъв проблем, винаги можеш да се обадиш на баща ми.

— Тра-ла-ла — казвам весело, без абсолютно никаква причина. — Направо обожавам да се обаждам в замъка.

Той минава покрай мен и повдига брадичка, за да закопчае ризата догоре и върже вратовръзката. Виждам онзи негов измъчен поглед, сякаш външните ъгълчета на очите му увисват надолу, и за момент имам чувството, че в стомаха ми се забива тирбушон, но след това си напомням, че той ТРЯБВА да се чувства зле.

Именно той изневерява.

Което, между другото, не възнамерявам повече да споменавам.

Действията говорят по-силно от думите.

Вдигам господин Смит, който, естествено, все още спи на леглото, целувам го по темето и казвам:

— Мислиш ли, че ще му липсвам? — Съвсем невинно и игриво.

— Да, предполагам — отговаря той с неутрален тон. Но не добавя обичайното „и на мен ще ми липсваш“.

О, ГОСПОДИ! Какво ли ще се случи?

— Довиждане — казва той. — Днес имаме да заснемем две предавания, така че ще се върна късно.

— Няма значение — отговарям.

Той ми се усмихва унило и изведнъж ми просветва — ще поиска да се разведем. Ще се отърве от мен, както се отърва от първата си жена.

Анастасия.

Неприятно ми е дори да произнасям името й.

Тя също беше луда.

НО, напомням си, той всъщност не се разведе с нея. Бракът им бе анулиран. И двамата бяха млади, а всички казваха, че е била ужасна. Разглезена малка кресла от европейска аристократична фамилия. Вероятно бе ходила в същото швейцарско училище по маниери като сестрите С. и още се появява редовно в абсолютно отживялата клюкарска рубрика „Сюзи“, където след името й винаги изписваха „бившата съпруга на принц Хюбърт Люксенщайн“, макар това технически да не е вярно, защото бракът им бе анулиран и все едно НИКОГА НЕ СА БИЛИ ЖЕНЕНИ, нали? Отначало, когато се омъжих за Хюбърт и това противно име с противния прякор се появеше, аз го посочвах с трепереща ръка и казвах: „Не можеш ли да НАПРАВИШ нещо по въпроса?“ А той отвръщаше, отначало плахо, но след седмия или осмия път със силно раздразнение: „Та аз дори не говоря вече с нея. Не сме разговаряли от шест години.“ Разбира се, това не ми беше достатъчно и аз размишлявах с часове за онази проклета Анастасия. Днес, след като съм се сетила за нея, трябва да се поизмъча, като мина покрай „Ралф Лорън“ на път за ресторанта, където щях да обядвам с Д. У.

Там преди около седем години срещнах Анастасия за пръв път. В „Ралф Лорън“, на третия етаж. Тогава, УФ, действително работех там — нещо, което аз самата не можех да повярвам, защото бе адски неприятно да обслужваш хората, но тогава чувствах, че нямам друг избор. Майка ми отново рисуваше, а баща ми беше зает да бъде гей в Париж. Всички бяха забравили за мен, както винаги бях подозирала, че ще се случи един ден, и нямаше друг начин да преживявам, освен да приема работата като продавачка в „Ралф Лорън“. Там заплатата бе малка, но даваха 70 процента отстъпка от дрехите.

Работата ми очевидно се състоеше в това да сгъвам пуловери — изкуство, което така и не можах да овладея. Другите момичета, които работеха там от шест месеца или една година, винаги ми даваха разни съвети как да сгъвам пуловерите, за да не ме уволнят. Като че ли ми пукаше. Един следобед, тъкмо когато се борех с поредното творение от розов кашмир, се появи Анастасия. С приятелка. Веднага я познах.

Беше дребна и тъмнокоса, с огромни кафяви очи и невероятно, зашеметително красива. Освен това го знаеше. Тя щракна нагло с пръсти и ми махна да се приближа.