Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Веднага се почувствах по-добре.

Продължих да се чувствам добре даже след като изминахме двадесет мили в дъжда до онзи евтин бар, който Хюбърт беше намерил в пътеводителя, и там той танцува с онази келнерка с накъдрената коса и увисналите цици (тя беше само на двадесет и пет). Изпих шест маргарити, но видът ми остана все така незаинтересован.

И Хюбърт беше убеден, че е взел правилното решение, като ме е помолил да се омъжа за него.

Не беше ли това най-важното?

— Бял или жълт? — пита Дайана.

Аз й се сопвам:

— Какво?

Двете избухваме в смях, понеже, както изглежда, сме някъде на десетото си белини.

— Ксанакс — казва тя.

— Син — отговарям. — Жълтият е за хомосексуалистите.

— Дори не знаех, че има син — казва тя, закрива лицето си с ръце и ми се смее през пръсти. — Хей, познай какво? Яла съм и кучешка храна. Накарах и Норман да яде кучешка храна. Като се замисля, май съм карала Норман да върши доста неща.

— Да не вземеш пак да се разплачеш — казвам.

— О, мили Боже, Норман, Норман! — изхленчва тя. — Защо трябваше да умреш и да ми оставиш сто двадесет и три милиона долара?

— Защо Норман? — питам.

След това ни се допикава и тръгваме, залитайки, нагоре по стълбите. Разбира се, Джулиет, „момиченцето от Върмонт“, веднага идва след нас в тоалетната. Дайана се поглежда в огледалото и залита назад, пищейки:

— Имам нужда от грим!

Джулиет се вмъква вътре и прошепва:

— Здрасти!

Преди да е успяла да каже нещо друго, Дайана грабва чантичката й от „Прада“ и я изтърсва енергично. Разбира се, оттам се показва купчина козметика „Мак“, заедно с „Тампакс“ за девойки, четка за коса с косми и един кондом.

— О, Джулиет — казвам. — Никога ли не използваш козметика „Али“?

— Аз използвам козметика „Али“ — обажда се Дайана, като се клепе небрежно с червило — и я ме вижте! Превърнах се от пристрастена към крека в светска дама. И познайте какво? Вие също можете да го направите.

— Сесилия — казва хрисимо Джулиет, — ще дойдеш на сватбата ми, нали?

— Не бих я пропуснала — отговарям. — Макар че едва те познавам.

— Но не му ли е това страхотното на Ню Йорк? Няма значение — казва Джулиет. — Искам да кажа, всички са…

— Ще завладея този град. Точно както завладях Лос Анджелис — казва Дайана.

— Ти също ще дойдеш, нали? — пита я Джулиет.

— Питай рекламния ми агент — отвръща Дайана.

— О! Аз също имам рекламен агент — казва Джулиет. — Д. У.

— Така че накарай твоя рекламаджия да се обади на моя рекламаджия. Остави на тях да решат.

И с това зарязваме Джулиет в тоалетната да бърше гилзата на червилото си със салфетка.

Когато влизам в апартамента, телефонът звъни. Разбира се, оказва се Дайана.

— Здрасти, писанче — каза тя. — Така виках на Норман. Писанче.

— Ами здрасти — отговарям. — Здравей, Норман.

— Самотна ли си, Сесилия? Защото аз определено съм. Определено съм самотна — казва Дайана.

— Предполагам, че съм самотна. Да — отвръщам.

— Е, повече няма да бъдем самотни. Ще бъдем големи приятелки.

— Точно така — казвам. Ефектът от шампанското е започнал да отшумява.

— Хей. Чудех се дали не искаш да се помотаем навън. Може да отидем утре на пазар. Все още имам лимузината и шофьора. По дяволите, винаги съм имала лимузина и шофьор. Понякога забравям, нали се сещаш?

Съпругът ми има връзка. С Констанс.

— Хей, Дайана — казвам аз, загледана през прозореца към един автобус, който стоварва тумба туристи на Принс Стрийт. — Вярно ли е онова, което разправят? Че си убила съпруга си?

За момент слушалката притихва, после Дайана се засмива кратко и високо.

— Е, да го кажем по този начин. Ако не съм, поне бих го направила, нали?

— Така ли?

— Е… Щях да знам как да го направя. Ако това ме питаш. И не забравяй, доста по-евтино е от развода.

После се засмива и затваря.

Заминавам.

Седя в кабинета на д-р Х., гледам мръсните дантелени завеси, които ветрецът от Пето Авеню развява, и си мисля за яхти, филмови звезди в сатенени рокли и кутии за шапки „Луи Вюитон“ като онази, която току-що си купих за пътуването, макар да нямам шапка. Доктор Х. прекъсва размишленията ми с една дума:

— Е?

— През онези прозорци може да се види вътре — казвам.

Доктор Х. оставя жълтия си бележник и поглежда навън.

— Това ли е проблемът? — пита. — Идвате тук вече — колко? — година и половина, Сесилия, и никога досега не сте го споменавали.

Както никога не съм споменавала за връзката на Хюбърт с Констанс. Допреди няколко дни. Веднага след като казах на Хюбърт, че заминавам с Дайана за филмовия фестивал в Кан.