Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Келнерът приближава и Дайана едва не го цапардосва, когато се опитва да сложи салфетката в скута й, но свадата е предотвратена от появата на Д. У. Той се навежда към мен и казва с обичайния си „меден тон“:

— Скъпа моя. Какво удоволствие е да те видя. Не мога да се сетя за някого, когато да искам да видя повече от теб. Ти направо ми осмисли деня.

— Дайана Мун, Д. У.

Дайана повдига лицето си за целувка. Д. У. покорно я целува по двете бузи.

— Така — казва тя. — Какво означават тези инициали?

— Дуайът Уейнъс — отговарям.

— Бях първият шеф на Сесилия — казва Д. У. — Преди години. Оттогава със Сесилия сме големи, големи приятели.

Аз само го поглеждам.

— Чувам, че скоро ще приемате поздравление — казва той на Дайана.

— Да — отвръща Дайана, без изобщо да се впечатли.

— За вашия договор с „Али Козметикс“.

— Можете ли да повярвате? — казва Дайана. — Аз, да продавам сини сенки!

— Семейство Али са мои големи, големи приятели. Всъщност в момента обядвам с Джулиет Морганс, годеницата на Ричард Али.

— Така ли? — пита Дайана и примижава с очи, за да погледне натам. — Имате предвид онова дребно тъмнокосо девойче?

Джулиет маха нетърпеливо.

— Мисля, че ще трябва да ходя на сватбата им — казва Дайана.

— Тя също ми е много, много добра приятелка — добавя Д. У.

— Звучи ми, сякаш всички в този град са ви много, много добри приятели. Може би трябва да ви опозная по-добре — казва Дайана.

— Това — отговаря Д. У. — би било голямо удоволствие за мен.

— Мили Боже! — казва Дайана, когато Д. У. се отдалечава. — Тоя изглежда, сякаш някой го е изкопал от под някоя скала в Палм Бийч.

Започвам да се смея, макар че Палм Бийч ми напомня за двуседмичната ваканция, на която отидохме с Хюбърт, след като се сгодихме. Тогава ми стана ясно, че май имаме различни виждания за общото си бъдеще. Моите бяха: куфари „Луи Вюитон“, винаги фризирана коса, джипове в Африка, бричове за езда в цвят каки, бели колони на фона на Карибско море, сухи жълти тоскански полета, маскен бал в Париж, смарагдови бижута, президента, самолети „Лиър“, хотелски апартаменти, огромни легла с бели чаршафи и пухени възглавници, открит спортен автомобил, моят съпруг постоянно ме целува, бележки в багажа, на които пише „обичам те“ и винаги вятър в косите ми. А ето какво получих — едно „вълнуващо“ пътуване из Америка. Което започна в Палм Бийч. Където „бляскавата, току-що сгодена двойка“ отседна в дома на господин и госпожа Брайън Мастърс. Брайън Мастърс (вуйчото на Хюбърт) беше дебел старец, до когото трябваше да седя на всяко хранене и който на първата вечер се наведе към мен и ми прошепна: „Семейството си беше много добре, докато Уесли не отиде в Холивуд и не направи всичките си проклети пари“, докато един чернокож с бели памучни ръкавици сервираше агнешки пържоли. Жена му Лусинда, която говореше с лек английски акцент, но всъщност беше от… Минесота, мисля, изглеждаше някак вяла. Открих причината за това след един особено вбесяващ сет на смесени двойки, когато изругах Хюбърт и хвърлих ракетата си на земята.

— Ела с мен, Сесилия — каза тихо тя с някаква странна полуусмивка и аз я последвах, все още кипейки от яд.

Прекосихме къщата и се качихме в нейната баня. Там тя затвори вратата и ме накара да седна върху едно жълто, покрито с коприна столче.

— Има само един начин да оцелееш като съпруга на Мастърс.

— Но Хюбърт…

— Майка му беше Мастърс. Той е същият — прошепна Лусинда.

После с тревога забелязах, че е доста хубава и много по-млада, може би на около четиридесет, отколкото ми се бе сторила отначало на фона на тази голяма къща с фалшива прислуга. „Какво ще стане с мен?“, помислих си.

— Кукли — каза тя и отвори аптечката, в която имаше изобилие от продавани с рецепта шишенца, достойно да си съперничи с аптеката на моя фармацевт. После взе едно кафяво шишенце и ми го подаде. — Опитай тези. Напълно са безвредни. Като бонбони. Карат те да се чувстваш добре.

— Нямам нужда от хапчета — казах. Което бе доста странно, понеже по онова време винаги взимах по малко кока и дори имах в чантичката си една ампулка, за която никой не знаеше и никой нямаше да разбере. — Бракът ми ще бъде чудесен. Направо страхотен.

— О, Сесилия — каза Лусинда и отново ми подаде шишенцето. — Не разбираш ли? Не е и никога няма да бъде.

Разбрах го едва в края на нашата ваканция, когато отидохме на онази „риболовна експедиция“ в Монтана. Бях вечно мръсна, със сплъстена коса, спях в една колиба с бодливо войнишко одеяло, ставах в пет сутринта и нямаше свястно място, където да се изсера, камо ли да взема душ, а двамата с Хюбърт вече почти нямахме какво да си кажем. Тогава отворих шишенцето и изтърсих едно хапче в ръката си. Беше малко, бяло и овално. Изпих едно, после още едно.