Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Просто искам да върша нещо нормално. Като обикновен човек — казваше Хюбърт. И аз се съгласявах с него.

— Искам да можем да прекосим улицата и да си купим фунийка сладолед — казах тогава с нацупени устни, макар че МРАЗЯ сладоледа, понеже от него се пълнее.

А Хюбърт добави:

— Аз също, скъпа, аз също. — Скръбно.

Насърчих го да приеме работата. В шоубизнеса. Нима можеше да е трудно? Хюбърт вече се бе пробвал няколко пъти в банковото дело, но всеки негов опит, макар и странно, приключваше катастрофално. Не умееше да борави с цифри и всъщност оставяше щедри бакшиши, понеже не можеше да пресметне колко е двадесет процента от сметката. Тогава тези неща не ми правеха впечатление.

Но сега внезапно осъзнавам. Моят съпруг е чаровен, общителен и с чудесни обноски. Но е и малко… тъп.

Те го ИЗПОЛЗВАТ заради връзките му.

Паля отвратено цигара и точно в този момент вратата на зелената стая се отваря (онази проклетница Констанс вероятно ме е заключила вътре) и Хюбърт влиза с Дайана Мун, която по някаква странна причина се втурва, прегръща ме като двегодишно дете и едва не събаря цигарата от ръката ми.

— Винаги съм искала да се запозная с теб — лигави се тя. После се отдръпва назад и продължава: — Хубава си точно колкото казват. — Хваща ръката ми. — Надявам се да станем много добри приятелки.

Иска ми се да я мразя, но не мога, поне не веднага.

— Констанс ни каза, че си тук — казва неубедително Хюбърт, — и Дайана настоя да се запознае с теб.

— Надявах се да си свободен за обяд — отговарям. Питам се дали така ми се струва, или наистина в забележката му за Дайана долавям лека враждебност?

— Хайде всички да обядваме заедно. В едно от заведенията за Обядващи дами — казва Дайана. — Днес се чувствам дама до мозъка на костите.

— Не мога — отвръща нехайно Хюбърт. — Двамата с Боб обядваме заедно всяка сряда.

— О, така ли? — казвам.

— Разбира се, ти нямаше откъде да го знаеш — продължава Хюбърт. — Ако ми се беше обадила, преди да дойдеш…

— О, кой е тоя Боб? Разкарай го — възкликва Дайана. — Кажи му, че ще обядваш с мен. Сигурна съм, че Боб ще разбере.

— Ще разбере, но той е директорът на „Нетуърк“ — отвръща Хюбърт.

— Все пак не искаш ли да обядваш с жена си? — пита Дайана с нещо, което прилича на искрено недоумение. — Тя е толкова хубава…

— Ние почти не се виждаме — казвам с напълно неутрален тон, докато си слагам ръкавиците.

— Двамата с Норман прекарвахме всяка минута заедно — казва Дайана. — Всяка минута. Не можехме да се наситим един на друг. Бяхме като омагьосани. Прекарвахме по цели дни в леглото… — Тя изкривява лице. — Липсва ми. Страшно ми липсва. Никой не разбира истински това. — И се разплаква.

Двамата с Хюбърт се споглеждаме стъписано. Хюбърт не прави нищо. Аз се покашлям учтиво в ръкавицата.

— Той беше най-голямата ми любов. Единствената ми любов. Не мисля, че някога ще мога пак да ходя с някого — казва Дайана, макар да е всеизвестен факт, че в момента не само ходи с някого (един директор на филмово студио), но и според списание „Стар“ живее с него (или поне оставя всичките си неща в неговата къща). Очевидно тези сълзи са просто част от малкото й представление, защото в следващия момент тя сграбчва ръката ми и изтърсва: — Е, поне вие можете да обядвате с мен. Не мога да остана сама точно сега.

По лицето на Хюбърт се разлива облекчение.

— Защо не отидете в „Киприани“? „Нетуърк“ ще плати сметката, разбира се — добавя той. — Сесилия, просто не забравяй да ми я донесеш, става ли?

Аз само го зяпам ужасено и не мога да повярвам, че ми натриса тази жена, че се отнася с мен като с някаква… СЛУЖИТЕЛКА, за Бога.

— Ще накарам Констанс да уреди нещата — казва той.

Точно в този момент Констанс влиза и очевидно „за миг схваща ситуацията“.

— Ще се обадя на Джузепе — казва тя и кимва на Хюбърт. — Ще му кажа да ви очаква. Така няма да чакате.

— Аз никога не чакам. Никъде — подхвърлям й, удивена от нейното непокорство.

Поглеждам към Хюбърт за потвърждение или поне за някаква подкрепа, но той само се усмихва неловко.

— Е, довиждане тогава — казвам студено.

— Ще се видим по-късно. У дома — отвръща той, сякаш го дразня или нещо подобно.

— Точно така. Ще се обадя — повтаря Констанс и поглежда към Хюбърт, но не се помръдва. — Слейтър се държа като комедиант днес, нали? — казва тя, сякаш с Хюбърт са сами в стаята. — И всичко заради онази проклета Моник. Ето какво се получава, когато ходиш с дете. Само че сега това е наш проблем.