Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Невил се обръща за помощ към Патрис, който го ритва под масата, примъква се към мен и сяда на стола, който внезапно осъзнавам, че е запазен за Д. У.

— Не съм знаел, че Сесилия има такава хубава братовчедка. Имате ли нещо против да ви снимам?

— Ни най-малко — отговарям и се усмихвам, а Патрис се навежда назад и щраква няколко пъти с апарата си. — Знаете ли, страшно приличате на Сесилия. Но Сесилия мрази да я снимат. Не мога да разбера какво й е.

— Просто е… стеснителна — казвам.

— С мен? Та аз съм един от най-старите й приятели — възмущава се Патрис.

— Така ли? Никога не съм я чувала да ви споменава, но сигурно защото през последните пет години бях в Париж.

— Ние се познаваме от сто години. Спомням си, когато дойде за пръв път в Ню Йорк. Имаше страхотна коса. Обикновено висеше в бар „О“. Беше голяма лудетина. Не мога да проумея какво се случи с нея. Искам да кажа, все пак докопа онзи, когото всички желаеха, нали? Шампанско?

— Да, ако обичате.

— О-о-о, госпожо Снийт — казва Патрис на елегантната жена в началото на петдесетте, която минава покрай нас. — Госпожо Снийт, бих искал да ви представя Ребека Кели. Братовчедка на Сесилия Люксенщайн. Била е в Париж през последните пет години и е следвала… изкуства. Това е Арлийн Снийт, председателката на балетната комисия.

Подавам й ръка.

— Много се радвам да се запознаем — казвам. — Балетът… Не мисля, че някога съм виждала нещо толкова красиво. Бях като хипнотизирана. След това трябваше да остана на мястото си, за да смеля всичко, и се страхувам, че забавих вечерята на съседите си по маса.

— Скъпа моя, напълно ви разбирам — каза госпожа Снийт. — Толкова е хубаво да виждаш нови лица в балета. Трябва да кажа, че предизвикахте доста голямо раздвижване. Всички се чудят коя сте. Трябва да ми позволите да ви представя на някои младежи, които са добри партии.

— Добре ли чух, че сте учили изкуство в Лувъра? — долита един глас отдясно.

Обръщам се.

— Ами да. Да, точно така, господин Тристъм.

— Винаги съм искал да стана художник, но след това попаднах в актьорството и не можах да се измъкна — казва Морис Тристъм.

— О, да — казвам. — Трудно е, но човек трябва да жертва изкуството за търговски цели.

— Трябва да видите какви роли трябваше да приема заради презрените пари.

— А сте толкова талантлив.

— Мислите ли? Трябва да ви заведа да говорите с някои от моите продуценти. Как казахте, че ви беше името?

— Ребека Кели.

— Ребека Кели. Звучи като име на филмова звезда. Е, Ребека Кели, вече съм ваш почитател.

— О, господин Тристъм…

— Наричайте ме Морис.

— Много мило от твоя страна. А коя е красивата ви приятелка? Ах, палавнико. Довели сте дъщеря си.

— Не съм му дъщеря! — казва красивата приятелка, която е на не повече от осемнадесет, но вече има имплантанти в гърдите и безскрупулно изражение.

— Това е Уили — обажда се Морис, очевидно засрамен. После се навежда към мен и ми прошепва на ухо: — И не ми е приятелка. Ние… а-а… играем заедно във филма, който току-що заснехме.

Уили се навежда през Морис.

— Приятели ли сте с Майлс?

— Кой Майлс? — питам.

— Майлс Хансън. Онзи, с когото сте дошли.

— А, имате предвид онова хубаво русо момче. Майлс ли се казва?

Уили ме поглежда, сякаш съм пълна идиотка.

— Току-що приключи със снимките на онзи филм, „Гигантик“. Всички казват, че ще стане голяма звезда. Следващият Брад Пит. Все карам Морис да ме представи…

— Казах ти, не го познавам — намесва се Морис.

— Просто не иска. А мисля, че Майлс би могъл да ми стане гадже — продължава Уили.

— Шампанско? — питам и си наливам още една чаша, докато омарите пристигнат.

Четиридесет и пет минути по-късно свирят онази песен, „Просто искам да летя“, а аз съм доста пияна и танцувам лудо с Майлс. Изведнъж поглеждам и зървам Д. У. Изпотен в смокинга, той приглажда влажната си коса и полага всички усилия да се държи спокойно, макар да виждам, че кипи. Когато ме съзира, идва до мен и кресва:

— Сесилия! Какво правиш? Двамата с Хюбърт претърсихме половината Манхатън!

Майлс спира, аз спирам. Сякаш цялата зала спира и се отдръпва от мен. Чувам Патрис да крещи:

— Знаех си! През цялото време знаех, че е Сесилия!

Неочаквано черен рояк от фотографи се спуска към мен и ме хваща как държа с една ръка ръката на Майлс, а с другата стискам бутилка шампанско. Майлс ме дръпва и двамата хукваме заедно през тълпата.

Спускаме се тичешком по стълбите и изхвръкваме навън, където вече здравата вали. Прекосяваме площада, слизаме по още няколко стъпала, пресичаме улицата, избягвайки движещите се лимузини и четири пътни ченгета, и излизаме на Бродуей, където тъкмо спира автобус номер 12.