Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Никой ли не разбира колко УЖАСЕН е животът?

Някога се молех, за да отида на подобни събития. Затварях си очите и изпросвах един допълнителен билет, подмазвах се на гейове, които искаха да ми помогнат, купувах рокля, подпъхвах етикетите, така че да не се виждат, и на другия ден най-нахално я връщах в магазина. И всичко това с амбицията да стигна до положението, в което съм днес.

— Здравей — казва нервно Хюбърт, оставя бирата и се изправя. — Аз… направо не мога да те позная.

Усмихвам се печално.

— Д. У. дойде ли вече?

Поклащам глава.

Той поглежда приятелчетата си.

— Предполагам, че щяхме да знаем, ако беше дошъл. Д. У. Той е приятел на Сесилия. Той е нейният…

— Придружител — казвам бързо.

Приятелчетата кимват неловко.

— Слушай — казва той, приближава се до мен, хваща ме за ръката и ме отвежда малко по-надалеч. — Наистина оценявам това.

Стоя с наведена глава.

— Не знам защо ме караш да го правя.

— Защото — отговаря той. — Вече говорихме за това. Ще ти се отрази добре.

— Няма да ми се отрази добре.

— Слушай — казва той, като кима на приятелчетата си през рамо, докато ме води към библиотеката, — винаги си казвала, че искаш да бъдеш актриса. Просто си представи, че си актриса и играеш във филм. Аз винаги го правя.

Поглеждам го със съжаление.

— Хей — казва той, като ме докосва по рамото, — все пак не ти е непознато. Когато те срещнах…

Какво?

Той млъква, усещайки, че е сбъркал.

Когато се запозна с мен, аз се бях натресла на въпросното събитие. Търсех него. Научи за това шест месеца по-късно, докато си бъбрехме в леглото, и му се стори забавно; после обаче осъзна, че тази история би ме представила в лоша светлина, затова тя си остана една от многото ужасни истини за миналото ми, които трябва да държим в тайна.

Стоя сковано, с разширени очи, втренчена в празното пространство.

— О, не! — казва той. — О, не, Сесилия, съжалявам, обичам те!

Посяга да ме хване, но вече е късно. Аз си прихващам полите, изхвръквам през входната врата, слизам тичешком по стълбите, оставам задъхана за момент на тротоара отвън, като се озъртам и се чудя какво да правя, но след това съзирам едно такси, изтичвам и го спирам, а когато се качвам в него и затръшвам вратата, се обръщам назад и виждам фотографа в камуфлажните дрехи, който ме гледа с някакво сдържано любопитство и след това свива рамене.

— Накъде? — пита шофьорът.

Облягам се назад. Докосвам си косата.

— В Линкълновия център — отговарям.

— Актриса ли сте? — пита той.

Отговарям положително и шофьорът ми позволява да пуша.

Съзнателно не мисля за нищо друго, освен за токчетата си, които тракат енергично по площадчето пред Линкълновия център. Позабързала съм се заради февруарския дъждец и тълпата от хора, които се събират при входа, смеят се, тропат с крака и изтръскват чадърите си. По някакъв начин успявам да се смеся с тях, избягвайки фотографите, които ме поглеждат и после се обръщат, за да снимат някой друг, и изпитвам облекчение. После една жена, облечена в черно и с черни слушалки на главата, се приближава до мен и казва:

— Мога ли да ви помогна?

Оглеждам се объркано и отварям уста, а след това я затварям и отново поглеждам момичето (което ми се усмихва незлобиво). Присвивам очи. Не мога да повярвам, че не знае коя съм.

— Аз съм…

— Да? — казва тя и изведнъж разбирам, че наистина не ме е познала. Всичко е заради късата бяла коса. Озъртам се и понижавам глас:

— Аз съм братовчедката на Сесилия Кели. Ребека Кели. Сесилия искаше да дойде, но е… болна… и й беше толкова неудобно, че настоя да я заместя. Знам, че ви причинявам неудобства, но през последните пет години бях в Париж и…

— Не се притеснявайте — казва успокоително тя, посяга към масичката и взема една картичка, на която пише „Принцеса Сесилия Люксенщайн“. — Никой няма против хубавите жени, а ще седите на една маса с Невил Маус, който все ми досажда, досажда, досажда да го уредя с някоя „добра партия“, въпреки че е дошъл тук с онзи модел, Нанди и… е, надявам се, Сесилия да е по-добре. — Тя ми подава картичката. — Май доста боледува. Което е жалко, понеже… — Момичето се навежда заговорнически към мен. — … Тя е нещо като таен герой на нашия офис. Искам да кажа, шефът ни е такъв задник, но на Сесилия определено й личи, че смята всичко това за… пълни глупости… а след като го правиш няколко години, разбираш, че е точно така.

— Ами, м-м, благодаря ви. Много ви благодаря — отвръщам.