Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Накрая вдига поглед и в помещението се възцарява пълна тишина.

— Какво съм ти направила? — прошепвам дрезгаво.

Поглеждам се в огледалото. Очите ми са сини и много разширени. Много разширени, защото ЗНАМ, че моментът не е подходящ да се разплача, не и пред всичките тези ХОРА (ако могат изобщо да се нарекат така), които стърчат наоколо с изписани на лицата най-различни емоции, от презрение до ужас и съжаление, напомняйки ми за първия път, когато десетгодишна трябваше да отида в онова училище в Масачузетс и се оказа, че съм по-висока от всички. Тогава ме заобиколиха на игрището отвън и започнаха да ме наричат…

— Госпожице… Сесилия — казва жената, която ме боядисва. Има дълго лице и големи зъби. Прилича на говорещ кон, но добродушен. — Надявам се да не смятате, че това е отношението на… нашия салон. Този служител е нов. Веднага ще го уволня.

Мога да предизвикам нечие уволнение?

— О — казвам тихо и кимвам над главата на господин Смит.

— Това е голяма, голяма грешка от негова страна — казва тя, като наглася облегалката на стола ми ту по-нагоре, ту по-надолу. — Дейвид — додава троснато. — Събирай си нещата и не се връщай повече тук.

Въпросният Дейвид, който се спотайва в периферното ми зрение, е слаб, тъмнокос, с черни очи и тъмни кръгове под очите и вони на анонимен секс.

— Голяма работа — казва надменно той. Погледите ни се срещат за секунда в огледалото и виждам цялата му жалка история: току-що пристигнал с автобуса от някое забутано градче в Средния Запад, амбициозен и роден да си проправя път с лакти, би прекарал всекиго, за да се изкачи до следващото стъпало (за забавление или печалба) и е готов на всичко, за да изтрие долнопробния си произход и убеди хората, че е някой друг. И най-вече, ще говори как съм накарала да го уволнят и ще разпространява тази история като вирус сред познатите си.

Знам. Движила съм с подобни хора.

Била съм като тези хора.

Мога да го отрека. Дори пред себе си.

— Всъщност съм доста… нормална — казвам тихо.

Не е ли това един от проблемите ми? Че съм нормална?

— О, да. То си личи — отвръща фризьорката.

Аз съм като милионите други момичета в Ню Йорк.

— Не сте ли от…

— Масачузетс — отговарям.

— Баба ми беше от Масачузетс.

— Много хубаво — казвам. Със съзнанието, че за пръв път от… колко?… седмици?… водя нормален разговор.

Тя намазва косата ми с бяла каша и пита:

— Как се казва кученцето ви?

Доктор Х. облизва върха на молива си.

— Мислите, че… — казва той и поглежда в бележника си, — че съпругът ви и този ваш приятел Д. У. са направили заговор срещу вас, за да ви принудят да станете… да видим какво пише тук… американският вариант на принцеса Ди? Която, както уместно отбелязахте, е мъртва. Тоест… вие вярвате, че съзнателно или подсъзнателно вашият съпруг тайничко иска… да умрете . — Пауза. — Е?

— Чух ги да го обсъждат по телефона.

— Смъртта ви!

— НЕ-Е-Е-Е! — кресвам. — Заговора!

— А! Заговора.

— Д. У. ми каза, че имало някаква книга с компромати.

— Сесилия — казва доктор Х. — Защо някой би искал да напише книга, и то „пиратска биография“, за вас?

— Защото пресата… винаги ме преследват… а и онова момиче, Аманда. Онази, дето… умря.

— Наричате жена, която според вас е била най-добрата ви приятелка, „онова момиче“?

— Тогава вече не ми беше най-добрата приятелка.

— Онова момиче?

— Добре де. Онази жена. — Пауза. — Тази сутрин снимката ми беше по всички вестници. От снощи. На балета… — прошепвам.

— Това вие ли бяхте, Сесилия? Момичето с късата бяла коса, което слиза тичешком по стълбите, поглежда през рамо, смее се, държи ръката на непознато момче?

— Да! ДА. Не видяхте ли ИМЕТО МИ… принцеса Сесилия… — Разревавам се и закривам лицето си с хартиени салфетки. — Отвън пред прозореца има фотографи!

Доктор Х. става и вдига щората.

— Отвън няма никой. Освен портиера и старата госпожа Блубърстейн с онова отвратително чихуахуа.

— М-може би портиерът ги е прогонил.

— Сесилия — казва доктор Х., като се връща на стола си. — Къде бяхте през август 1969 година?

— Знаете къде съм била.

— Къде бяхте?

— В Язгуровата ферма — отговарям предизвикателно.

— И какво правехте там? Искаш ли да дойдеш в нашта рокендрол банда?

— Доктор Х., тогава бях на три годинки. Майка ми ме завлече там. Никой не ми обръщаше внимание. Стоях насрана с часове. Майка ми постоянно се друсаше с ЛСД.

— И всичко бе песни и празник .