Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

А сега — ха-ха — седя тук, заобиколена от странни нови дрехи. С други думи всичко, което правех миналата година, най-сетне се извъртя в моя полза. А именно че носех семплите костюмчета в черно и бяло отпреди да се омъжа, докато един моден репортер не написа: „Няма ли кой да купи на тази принцеса една нова рокля?“ И не беше нужно да показвам това на Хюбърт, защото се появи в светската рубрика на „Ню Йорк Таймс“, а в неделя той прочиташе първо нея. Колкото и да не ви се вярва. (И аз самата не вярвах, когато се запознах с него: това и дето четеше тайничко всички клюкарски рубрики, търсейки името си. Каквото и да е написано, никога нищо не казва и лицето му винаги си остава непроницаемо, сякаш чете за някой непознат.)

Но в това има нещо обидно. Сякаш Хюбърт не е искал да харчи пари по мен през първата година от брака ни, защото не е бил сигурен, че ще се задържа до него.

(Страшно ми се иска да си казвахме открито тези неща. Отначало, когато се оженихме, наистина вярвах, че ще можем да разговаряме честно, но стана точно обратното: ние сме като двама души на различни острови, които могат да си общуват само с телефон, направен от тенекиени кутии и канап.)

Затова трябва да се правя на леко недоволна от новото положение. Особено след като инициативата е на Д. У. Включително късата коса. Имам къса, руса до бяло коса и когато се погледна в огледалото, не мога да се позная. Това е част от техния план да избършат личността ми, за да започнат на чисто.

И моят съпруг подкрепя това с две ръце.

— На борда съм — каза той. (Уф! Мразя този израз. Звучи толкова корпоративно американски. Това никак не е в стила на Хюбърт, но му харесва да се преструва, че е.) — На борда съм. Това е хубаво за теб.

— Предполагам, че след това ще поискаш да СПОРТУВАМ — подхвърлих иронично.

— Спортуването ще ти се отрази добре — отговори той.

Тогава му казах, че е много трудно да спортуваш, когато си така наблъскан с хапчета, че едва си вдигаш ръката до устата.

Той обаче отвърна (подозрително, както ми се стори):

— Няма причини да вдигаш ръка към устата си, освен за да слагаш храна в нея.

На което хитро отговорих:

— Всъщност ръката се вдига до устата и за да си сложиш червило. — Това го накара да млъкне за малко.

Водихме този разговор вчера сутринта, докато все още бях в леглото. Звънецът в средата на апартамента започна да звъни, без да спира. Затискам си ушите с няколко възглавници, но полза няма. Хюбърт слиза долу, връща се и казва:

— Ставай, Д. У. е тук.

И вместо да остане, за да ме утеши, пак слиза долу и прави още една каничка кафе, сякаш е най-обикновен човек (всъщност той се гордее с това), за което никога не преставам да подозирам, че си е чиста преструвка.

Чувам някаква суматоха долу, после гласове и Хюбърт извиква:

— Хайде, сънливке, слизай долу.

После се обажда Д. У.:

— Ставай! Ставай, мързелано!

Така че нямам друг избор, освен да измъкна дрогираните си морни кокали от удобното легло. Слизам при тях (без да минавам през банята) с чорлава коса и все още с копринената къса нощница с тънки презрамки, която е омачкана и има мънички петна, защото от четири дни не нося почти нищо друго.

Точно когато влизам в кухнята, чувам Д. У. да казва:

— Уверявам те, Хюбърт, разхубавяваш се с всеки път, когато те виждам.

Това едва не ме накарва да се върна обратно. За кого се мисли Д. У, та ми се прави на Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“?

Хюбърт е облечен в сив костюм, бяла риза от оксфорд и жълта вратовръзка и ако не си му съпруга, предполагам, че изглежда направо страхотно както налива кафе в големите чаши, усмихва се и води лек разговор за филма със заглавие „Седмото чувство“, който е гледал.

— Защо аз не съм гледала този филм? — питам.

Той ме придърпва и прегръща с една ръка.

— Защото беше болна. Забрави ли?

— Не бях болна — отвръщам. — Само се преструвах на болна, защото мразя кината.

— Точно така — казва той на мен, а не на Д. У., от което започвам се чувствам мъничко по-добре. — Защото смяташ, че кината са пълни с микроби.

— С микроби и болни хора — уточнявам аз.

— Каква принцеса само — обажда се Д. У — Винаги съм й казвал, че ако не се е омъжила за теб, единственият, за когото й е оставало да се омъжи, е принц Чарлз.

— По-скоро бих умряла — казвам.

— Това би било ужасна трагедия. Не само за Хюбърт, но и за целия свят — казва мазно Д. У.

— Бих искала да съм мъртва. Не смятам, че ще бъде чак толкова лошо — подхвърлям.