Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

И където и да отидеш, хората те гледат, сякаш очакват да те намразят, и реакциите им са като камъни, които те удрят отново и отново, докато накрая спреш, изключиш, закриеш главата си с ръце и започнеш бавно да се стопяваш.

Д. У. барабани с нокти по облегалката на креслото.

— Бил съм женен… — казва той. — Два пъти.

— Да — казвам иронично. — Знам.

Гласът ми звучи изтънял. Здравата съм разстроена от снимката в „Стар“ и придружаващата я статия, в която ме обвиняват, че съм анорексичка. НЕ СЪМ такава, но при мен положението е толкова сложно, че не мога да го обясня дори на себе си.

— Бил съм женен — повтаря Д. У — и единственото, което открих, е, че най-важни в брака са условностите. С други думи, приятният разговор на закуска, веселото бъбрене по купоните и няколкото комплимента през деня в действителност са по-важни от чувствата , за които, честно казано, никой пет пари не дава.

Кимвам безмълвно, като се питам защо водим този разговор отново и отново. Дори не е нужно да изтъквам, че последният брак на Д. У. свърши толкова ужасно (с война на шеста страница), че жена му, която е вече поне на осемдесет, но си е правила около дузина пластични операции за опъване на кожата и винаги носи очила с розови стъкла, би напуснала купон, ако някой от присъстващите спомене името му.

— Всъщност — продължава невъзмутимо Д. У — бих казал, че условностите са най-важното нещо във всеки аспект от живота. Тоест, на кого му пука, че може да си пълен боклук, щом вечеряш на маса с прелестни цветя, от лявата ти страна седи един забележителен човек, от дясната ти страна седи друг забележителен човек, фотографите те снимат, чорапите ти, за Бога, са от кашмир, а ти се усмихваш и снимката в крайна сметка попада в светската рубрика на „Вог“. Само това е от значение, нали? Ти, разбира се, вероятно няма да го разбереш, понеже — подобно на всички хора с душевни проблеми — си вманиачена по себе си. Не ти пука за мен или за това, че кучето ти всеки момент може да се изпикае на костюма ми от „Прада“.

— Господин Смит не пикае върху хората — отвръщам. Не съм в състояние дори да се разсърдя, задето преди малко спомена в какво състояние се намирам.

— О, съжалявам. Имах предвид теб — казва Д. У.

Оставям го (все още стиснала господин Смит до гърдите си) да ме свали от таксито на Мадисън Авеню, където някой пробива с пневматичен чук паважа, от един спортен мерцедес гърми рап, хората вървят, сякаш изливайки високочестотни вибрации от рода на „Погледнете ме, погледнете ме, погледнете ме“. Дори в този кратък момент градският шум е смазващ и аз имам чувството, че всичко се е сгромолясало отгоре ми. Тръгваме по едни тесни теракотени стълби и влизаме в салона за красота, който е целият в оберлихти и мраморни колони около фонтана по средата (според мен предназначението им е да имитират нещо като римски бани), около които жени с бели халати и тюрбани на главите се изтягат и четат списания. Бивам запратена в отделната зала, където обслужват „известни личности“. Някаква жена в сари се мъчи да ми пробута кафе, чай или вода (когато помолвам за „Блъди Мери“, всички ме поглеждат слисано) и все мушка под носа на господин Смит купи с вода, в която плуват резенчета лимон, но той благоразумно отказва.

След това започват да режат. Отрязват дългата коса, която съм имала цял живот (а тя е моят живот, дългата коса — мъжете я обожават) и която е преминала през какви ли не оттенъци на русото, в зависимост от това дали съм имала пари да платя на фризьор, трябвало е да го направя сама със „Сън-Ин“, или някой от моите приятели гейове се е съжалил над мен и е уредил да ме боядисат безплатно (това ставаше лесно, след като клюкарските рубрики съобщиха, че ходя с принца на Люксенщайн). Д. У. се приближава до мен и казва:

— Толкова много хора се трудиха упорито, за да стигнеш дотук, Сесилия. — И издухва дим през ноздрите си.

Аз отговарям:

— И трябва да се чувствам виновна за това?

— Само благодарна — казва той и се отдалечава.

И кълна се, че докато ми отрязват косата, постоянно чувам как хората си приказват за мен. Шепнат името ми. Докато накрая ми идва до гуша и кресвам:

— Бихте ли млъкнали, моля?

Всички млъкват, освен един нещастник, който продължава да бръщолеви по клетъчния си телефон с писклив носов глас:

— … Точно така, Дик. Тя е тук. Пълно преобразяване. И е абсолютно откачена. Не пуска онова куче. Не иска да говори с никого. Никога не съм виждал някой да излъчва такава лоша енергия. Може би трябва да опита с кристали…