Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Не беше празник… хипитата ме караха да танцувам… загубих се… майка ми беше друсана с ЛСД…

Доктор Х. се превръща в госпожа Спикел, моята съветничка.

— Здравей, Сесилия. Майка ти е мъртва. Не е ли късмет, че се случи сега, а не когато си била малка? Чувам, че майка ти доста е вилняла…

Разплаквам се. Плача истерично и имам чувството, че ще се разцепя на две. Събуждам се.

Разбира се, майката на Хюбърт е мъртва, не моята.

Загинала е в някаква откачена злополука по време на ски, когато Хюбърт е бил на седемнадесет.

Горкият самотен принц, застанал на палубата на седемметровия си състезателен платноход с едната ръка на руля, загледан в морето, тъжен и малко напрегнат (като човек, който се тренира да сдържа сълзите си), с паднал на челото тъмен перчем. Той е мечтата на всяка тийнейджърка — наранен, нуждаещ се от спасяване, принц, тийнейджърски идол.

„Аз мога да го спася“, мисля си, докато гледам черно-бялата снимка на корицата на списание „Тайм“. Седя на евтината чамова масичка в дневната до зеленото, бабунесто полиестерно канапе в къщата в Лоурънсвил, Масачузетс, където майка ми реши да се установи с онзи продавач на риба.

„Мога да те спася, малки принце“, мисля си, макар че той никак не е малък (метър осемдесет и осем) и се намира на границата със зрелостта. Живее далече, в дома на онези богаташи в Карибите, и планира през есента да следва в Харвард. Гледам втренчено снимката и си фантазирам как той лежи с превързана глава в болницата, пострадал при някаква злополука, и казва: „Искам Сесилия. Трябва да ми доведете Сесилия.“ Втурвам се в болничната му стая и той ме целува по лицето.

На десет години съм.

Какво стана с мен?

Някога бях толкова силна. И решителна. И агресивна, както казваха хората. Страхуваха се от мен. Беше очевидно, че искам нещо, но никой не знаеше какво.

А аз знаех.

Исках принца.

От десетгодишна възраст полагах усилия да застана на пътя, откъдето минаваше влакът на съдбата. Откъде знаех, че трябва да завърша колеж по история на изкуството? (Просто знаех.) И че трябва да докопам работата в онази известна художествена галерия в Сохо, където можех да се срещам с богати и известни мъже и жени (главно мъже), които биха взели под крилото си едно младо момиче с подходяща нагласа и чувство за хумор, за да го показват навсякъде из града, така че въпреки липсата на семейни пари или име снимката му да се появява по вестниците и списанията в репортажите за това или онова светско събитие? И откъде знаех, че онзи ден, когато Танер влезе в галерията, трябва да направя всичко по силите си, за да стана негова приятелка, така че когато истинският обект на желанията ми се появи, което знаех, че ще стане, предвид закона за следствието — а именно че той живееше в Сохо и купуваше картини, — да има достоен съперник и това да ме направи по-ценна в неговите очи?

Просто усещах тези неща. Инстинктивно. Тогава бях цялата инстинкт. Груб, агресивен инстинкт. И живеех, сякаш движена от извънземно.

Но сега него го няма. Предаде ме.

(Къде ли е отишло? Мога ли да си го върна обратно?)

Сега почти постоянно съм ИЗПЛАШЕНА. От ВСИЧКИ — лекари, адвокати, политици, фотографи, репортери от клюкарските рубрики, от всеки, който би могъл да използва непознати за мен думи или да говори за събития, за които би трябвало да знам, но не знам, от всички актьори и журналисти, от жени, които раждат по естествен път, от жени, които говорят по три езика (особено италиански или френски), както и от всеки, за когото другите казват, че е талантлив, направо страхотен или просто англичанин. Както можете да си представите, това обхваща почти всички от обкръжението на Хюбърт и по тази причина, когато предстои да излизаме, обикновено се разболявам (тогава излизането почти винаги ми се разминава); или пък, ако не успея да измисля някаква животозастрашаваща болест, сядам в някой ъгъл с ръце в скута, наклонена глава и празно изражение, което очевидно не предразполага хората да говорят с мен.

Но точно тази вечер никаква история не може да предотврати неизбежното — ходенето на петдесетата годишнина от създаването на балета.

Без съпруга ми.

Който през това време ЩЕ ИГРАЕ НА КАРТИ.

Той седи в дневната по риза на червени и бели райета, все още с тиранти, и пие бира с приятелчетата си от телевизията, чиито имена все още не съм си направила труда да запомня. Слизам долу, облечена в бяла брокатена рокля, с гарнитура от сива норка и дълги сиви ръкавици. Майка ми е омъжена за продавач на риба. Баща ми е гей и живее в Париж. Аз отивам на балет.