Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— О, и внимавайте с Морис Тристъм. Актьорът, нали се сещате? И той е на вашата маса. Женен е, но изневерява на жена си. Постоянно.

Кимам и се отдалечавам, влизам в театъра и минавам покрай още фотографи (един от които вдига лениво камерата и ме снима веднъж, просто в случай че се окажа някоя важна личност, за която да не знаят) и прекрачвам глезени и колене, за да стигна до ред С, място 125, в средата на третия ред. Седалката до мен е празна и един седнал наблизо мъж ми се усмихва, докато светлините угасват. Кимвам му едва забележимо. Музиката започва.

Започвам да се отнасям.

Мисля.

За безкрайните дни, в които лежах в мръсния спален чувал на мръсния дюшек на пода и гледах през прозореца как голите клони на дърветата почерняват от неспирния капещ, капещ, капещ дъжд. Това беше в Мейн, където небето винаги бе сиво, температурата винаги един градус със 100 процента вероятност да вали, а изолацията по стените се белеше. В къщата имаше твърде много или твърде малко хора, нямаше храна или храната им идваше в повече — пликове с пържени картофи, консервени кутии с пилешка супа и сладолед в картонени кутии — и имах развален зъб, който някой извади, като го завърза с конец, а другия край на конеца омота на бравата и после затръшна вратата. Бях на шест и тогава правехме важни политически изявления. Отхвърляхме обществото, отхвърляхме мамините роднини, роднините на маминия съпруг и онова, което очакваха от мама. Отхвърляхме фалшивите ценности и злините на капитализма (макар да не отказвахме дребните количества пари, когато ни паднеха) и бягахме, бягахме, бягахме, но всъщност това, от което успявахме да избягаме, бяха чистото бельо, синята вода в тоалетната чиния и портокалите „Сънкист“ през зимата.

Но майка никога не разбра това. Дори след като се „промени“ и отидохме да живеем в Лоурънсвил. Където се опитвахме да се държим „нормално“.

Балетът свършва.

Аз продължавам да седя.

Дълго след като публиката се е изправила, аплодирайки, шампанското е разлято, а облакът от балони се е спуснал върху тълпата, аз си оставам седнала в театъра. Ред С, място 125. Тълпата се вълнува, после започва да оредява и накрая всички отиват да вечерят. Разпоредителите минават през залата и събират захвърлените програми.

— Добре ли сте, госпожице? Вечерята ще започне всеки момент. Омари. Не бива да я пропускате.

— Благодаря — отговарям.

Все пак оставам и си мисля за моята мръсна кукла Барби, цялата в петна, гола, със сплъстена коса, която носех навсякъде, и веднъж се разплаках, когато едно куче се опита да ми я вземе. „Тя е малка принцеса, нали?“, казаха тогава хората, докато ме изправяха с оръфаната ми пола на цветчета, а аз се разревах още по-силно и сълзите нашариха лицето ми.

Дори тогава не можех да повярвам, че никога няма да имам пони. Вдигам поглед и не се изненадвам, когато виждам красивото момче от мечтите ми да приближава между редиците. Накрая застава над мен, усмихва се и сяда.

— Спомените са просто версия на реалността — казва той.

Вторачваме се в празната сцена.

В мецанина на Линкълновия център сервират гъши дроб с резенчета манго, а ние стоим на върха на стълбите. Може да си въобразявам, но като че ли хората попритихват и започват да обръщат глави. Момчето ме хваща за ръката, двамата тръгваме бавно надолу по стълбите и прекосяваме залата до моята маса. Фотографът Патрис е клекнал до Невил Маус, австралийския медиен вундеркинд, който веднъж се опита да ме наеме, но после ме отхвърли, след като отказах да изляза с него. Докато дърпа стола, за да седна, момчето ми прошепва:

— Вашата маса не изглежда по-добра от моята.

След това ми смигва точно когато Патрис шепне на Невил:

— Кое е това момиче?

Невил, който е нервен и напрегнат, става тромаво и казва:

— Извинете ме, но мисля, че това място е запазено за принцеса Сесилия Люксенщайн.

— Така е — отвръщам спокойно и оправям презрамките на роклята си. — Но се страхувам, че Сесилия няма да може да дойде. Болна е. Аз съм нейната братовчедка, Ребека Кели.

— Е, предполагам… че тогава всичко е наред — казва Невил.

Опирам лакът на масата и се навеждам към него.

— Вие ли отговаряте за това събитие? — питам сдържано.

— Не. Защо питате? Просто… комитетът работи толкова много, за да нареди… правилно хората по масите.

— Разбирам — казвам аз. — Значи не би било нечестно да приема, че най-силно ви занимава… дали ще седнете на подходящата маса с подходящите хора.