Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Виждам как Хюбърт и Д. У. се споглеждат.

— А и — продължавам, докато си наливам чаша кафе, макар кафето да е едно от ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ МИЛИОНА неща на този свят, които ме карат да ПОВРЪЩАМ — ако не се бях омъжила за Хюбърт, щях да се омъжа за филмова звезда.

После подавам кафето си на Д. У.

— Опитай го.

— Защо? — пита той.

— Просто го опитай.

Д. У. поглежда Хюбърт.

— Кафе е — казва той и ми го подава обратно.

— Благодаря ти — отвръщам и предпазливо отпивам една глътка. — Просто исках да се уверя, че не е отровно.

Горкият ми, горкият ми съпруг. Разкара европейското момиче и получи едно много по-лошо. Направо откачено. На което сега се опитва да не обръща внимание.

— Но нямаше да бъдеш щастлива — казва Хюбърт, като отново се споглежда с Д. У, — защото филмовата звезда нямаше да те обича колкото те обичам аз.

— Е — отвръщам, — след като любовта ти към мен е равна на нула, какво значение щеше да има?

— О, стига, стига — намесва се Д. У.

— Какво знаеш пък ти? — питам ненавистно.

Поглеждам към Хюбърт и виждам, че на лицето му се е изписало онова затворено изражение. Пак. За милионен път.

Той излива остатъка от кафето си в мивката и изплаква чашата.

— Трябва да тръгвам.

— Винаги отива в онзи тъп офис — казвам нехайно.

— Студио — поправя ме Д. У. — Когато един мъж е изпълнителен продуцент на хитово телевизионно предаване във водеща телевизия, той отива в студио.

Хюбърт ме целува по челото.

— Чао, хлапе — казва той. — Вие двамата се забавлявайте.

Хвърлям унищожителен поглед на Д. У.

— Недей — казва той. — Не казвай нищо глупаво. Особено като се има предвид, че този театър е абсолютно безсмислен.

Горкият ми съпруг.

Втурвам се в дневната и грабвам господин Смит, който души около канапето. Хуквам към вратата, подминавайки кухнята, откъдето Д. У. ме зърва и кресва:

— Дръж този зайчар далече от мен!

Слизам тичешком по стълбите, стиснала господин Смит, който няма абсолютно никаква представа какво става, и изхвръквам на Принс Стрийт, където Хюбърт тъкмо се качва в лимузината (казал е, предполагам, че не иска лимузина, но от телевизията са настояли). Почуквам на прозореца и Хюбърт сваля стъклото. Поглежда ме, сякаш си мисли: „О, Боже, ето я лудата ми жена, застанала на улицата боса, с омачкана непрана нощница и куче в ръцете“, и казва достатъчно учтиво:

— Да?

Отвръщам:

— Забрави да целунеш господин Смит.

Той се навежда навън и целува господин Смит по носа. Картинката е страшно мила и аз наистина започвам да вярвам, че през следващите няколко часа всичко ще е чудесно, но след това чувам издайническото „щрак-щрак-щрак“ зад мен. Обръщам се и ето го онзи фотограф с маскировъчни дрехи, който щрака като луд и крещи: „Усмивка!“ Лимузината потегля, а закривам лицето си с господин Смит (който вече отчаяно се дърпа) и хуквам надолу по Принс Стрийт. Най-сетне намирам убежище в едно магазинче за вестници.

Точно в този момент собственикът на магазинчето с надути цени на цигарите има дързостта да каже:

— Без кучета. Без кучета в магазина. — И започва да маха с ръце, сякаш е нападнат от рояк бълхи.

Каня се да го обсипя с порой от ругатни (всъщност вече съм отворила уста), когато зървам ОНОВА: корицата на списание „Стар“, на която има снимки на няколко актриси и МЕН с отворена уста, торбести гащета, потник и ръце на хълбоците. Снимката беше направена преди няколко месеца на един баскетболен мач между известни личности; Хюбърт настоя не само да присъствам, но и да участвам в него (което в крайна сметка се извъртя в моя полза, понеже съм такава ужасна баскетболистка и така се стягам от напрежението, че Хюбърт каза повече никога да не правя подобни неща), а под снимката се мъдри надписът: „Принцеса Сесилия, 1,78 м., 53 кг.“ И тази камара от лъжи е увенчана със заглавието: „Гладува до смърт?“ Това здравата ме вкисва, понеже същия онзи ден бях изяла цели два хотдога. Грабвам господин Смит и списанието, изтичвам надолу по улицата, обратно по стълбите и отварям с трясък вратата на апартамента. Д. У си седи в дневната, най-спокойно пие кафе и разглежда снимките в списание „Ню Йорк“. Стоварвам се задъхана в едно кресло.

— Наистина, Сесилия — казва той. Поглежда си часовника. — Осем и четиридесет и три е. Не мислиш ли, че трябва вече да се облечеш?

Наистина не знам какво да отговоря, затова се свличам на пода, треса се и дращя шията си с нокти, докато Д. У не лисва една чаша вода в лицето ми.

Возя се към центъра със слънчеви очила и кърпа на главата, стиснала господин Смит в прегръдките си. Чувствам противната тежест на депресията, сякаш някой е поставил дъска върху тялото ми и е натрупал отгоре й циментови блокчета. Когато съм в това състояние, ми е трудно да се движа, трудно ми е да направя дори най-простото движение — като например да запаля цигара — и понякога, тъй като прекарвам много време сама в апартамента, седя с часове ту на стълбите, ту на пода в кухнята и гледам втренчено в празното пространство. Не искам никой да знае колко съм зле, затова лъжа, че цял ден съм чела списания или съм изпълнявала дребни задачи, като например да занеса макара конци на химическо, но често откривам, че драскам „помогнете ми, помогнете ми“ на дланта си с една стара химикалка. В края на деня неизменно измивам надписа. Мислите ми винаги текат в едно и също русло, подобно на електрическо влакче, което се движи напред-назад, напред-назад: всички ме мразят и е възможно да ми се присмиват зад гърба, чакат ме да се оплескам, да изтърся някаква глупост (или изобщо нещо, понеже когато те наблюдават под лупа, почти всичко, което кажеш, звучи глупаво) или пък да ги изгледам лошо, за да могат да изтичат при приятелите или колегите си и да се оплачат: „Срещнах принцеса Сесилия. Вярно било онова, което казват. Наистина е кучка.“