Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Но аз наистина му продадох онази картина в галерията.

— Не в това е въпросът. Приказките за съдбата минават само в арабските страни. В Америка звучат някак твърде… пресметливо. Знаем — казва той и допива мартинито си, — че ти си точно такава. Но не е нужно хората да разбират това. А сега за сестрите С…

— Не — казвам. — Направо ме подлудяват.

— Защо? Те са млади, красиви, богати и омъжени. Всички искат да им бъдат приятели.

Изглеждам го свирепо. Искам да се хвана с две ръце за главата, но съм твърде изморена. Не мога нищо да обясня. Какво ми е било да седя в онази голяма празна стая — вътре имаше две канапета от периода на Регентството, масичка за кафе и камина с мраморна полица — с една от сестрите С. Онази, дето се е омъжила на осемнадесет.

— Сесилия — каза ми тя тогава. — Много любовници ли си имала? Поне така ми изглежда.

— Какво означава „много“ за теб? — попитах предпазливо. Не я разбирах. Какво искаше от мен? Все пак не бях ходила в частно училище в Европа.

— Аз съм една от онези жени, които трябва да са влюбени, за да правят секс. Ако съм влюбена в един мъж, мога да получа оргазъм само като ме докосне по пръста на крака.

Не знаех какво да кажа.

Едно бебе ревна отнякъде из огромния, ехтящ апартамент на Трайбека 11, в който тя живееше със съпруга си, издигащ се американски политик, и прислуга от четирима души.

— Ще го оставя да си плаче — каза тя, без дори да се засрами.

Измъкнах се веднага щом стана възможно.

— Имам ханш само за носене на деца. Какво да правя? — попита ме тя и аз се почувствах омърсена.

Каза ми и една мръсна тайничка, която не исках да чувам.

Келнерката пристига с две чинии. Слага едната пред мен. В нея има пилешко със зелен боб и картофено пюре.

— Трябва да ядеш — казва Д. У.

Вдигам с пръсти една шушулка зелен боб. Слагам я в устата си. Дъвча. Успявам да я глътна.

Веднага започвам да се чувствам преяла.

— Пилешкото — казва Д. У. — Вкусно е.

Покрито е с някаква кафеникава глазура. Лъщи.

Това е едно парче мъртво месо.

Срязвам го. Отвътре е розово. Като малко розово бебе.

— О, ГОСПОДИ — казвам. Оставям приборите, вдигам салфетката си и повръщам в нея.

ЛА-ЛА-ЛА-ЛА-ЛА-ЛА.

Всеки ден и във всяко отношение ставам все по-добре и по-добре.

Не.

Ставам все по-зле и по-зле.

И кой може да ме обвинява?

Всеки.

Всички ме обвиняват.

Не мога да понасям славата. Наистина, наистина никаква ме няма в това отношение.

Съпругът ми го знае. Не е ли то една от причините, поради които изобщо се ожени за мен? Не ми пука за славата. Или парите. Не искам да бъда известна. Искам само да бъда с него.

Той е всичко за мен.

А аз съм нищо.

Без него.

— Оставете жена ми на мира! — кресна Хюбърт на фотографите по време на медения ни месец в Париж и Рим, а след това на един далечен остров близо до Тунис. — Quittez ma femme. Quittez ma femme 12 — повтаряше той отново и отново и ме прегръщаше покровителствено с една ръка, а аз навеждах глава и минавахме бързо от хотела до колата, от колата до музея, от музея до бутика и накрая тези думи се превърнаха в нещо като шеговита мантра.

Често се случваше да лежа във ваната сред камари пяна и когато Хюбърт влезе, да кажа:

— Quittez ma femme . — Тогава и двамата избухвахме в смях.

Вече от много време не сме избухвали в смях .

Мисля, че храната в Тунис бе първото нещо, което ме накара да загубя апетит. Вечно се налагаше да ядем някакви яхнии — един господ знае какво имаше в тях — бльок — с клисави парчета хляб, и аз просто не можех. Не и пред Хюбърт. Внезапно добих усещането, че той ме гледа. И мислено ме критикува. И се чуди дали изобщо е трябвало да се жени за мен.

Добре. Значи ще гладувам.

Никой не ме харесва. Мислите ли, че не го зная? Мислите ли, че не седя с часове, отчасти защото ме тъпчат с всичките тези хапчета (казват, че всеки момент трябва да подействат и тогава няма да бъда повече потисната, но се съмнявам в това), и не се терзая от всяка обида, знаейки, че хората навън ми се присмиват зад гърба и казват: „Защо не й идва наум… каква трагедия… колко глупаво от негова страна да се ожени за нея, със сигурност не се е оказало такова, каквото е очаквал, обзалагам се, че се чувства нещастен“, когато аз съм тази, която се чувства нещастна, но не можеш да кажеш такова нещо на хората, нали?

Особено когато си жена. Защото бракът би трябвало да те направи щастлива, а не да те кара да се чувстваш като плъх, затворен в луксозна клетка със завеси за двадесет хиляди долара.