Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Съпругът ми е лудо влюбен в мен. Не би ме изпуснал от очи.

— И къде е той тази вечер?

— Знаеш моята философия, Д. У. Винаги хапя ръката, която ме храни.

— Така ли? Е, да те огледаме добре, скъпа. Ти си в ужасно състояние — казва Д. У. — Едва ли можеш да си позволиш името ти да се овъргаля в калта. Помисли малко. Фотографите, които са си направили лагер пред вратата ти; хора, които ти преравят боклука; лицето ти по първите страници на жълтата преса. Миналия път се отърва на косъм. Просто си помисли за… schadenfreude 10 .

— Мисля… че имам нужда… от Ксанакс — прошепвам.

— О, ще се нуждаеш от нещо много повече от Ксанакс, след като минеш през тяхната мелница. Мисля, че тогава вече ще бъдеш на Либриум. Което лекарство случайно се дава на шизофрениците. Казвам ти го, просто в случай че те няма много във фармацевтиката.

Изгърбвам се на стола.

— Не е толкова лошо — казва Д. У — Всичко, за което те моля, е от време на време да присъстваш на някой купон или чай. Да председателстваш един-два комитета. Да носиш рокли на известни дизайнери. И може би да станеш домакиня на пътуване до Индия, но докато го уредим, Индия може вече да не е модерна, така че сигурно ще е някоя страна като Етиопия. Ще направим няколко фотосеанса, ще те направим пишещ редактор на „Вог“. За такъв живот мечтае почти всяка американка.

— Д. У — казвам. — Обществото е… мъртво.

— Глупости, скъпа моя — отвръща той. — Ние двамата с теб ще го съживим. Ще оставим имената си в аналите на историята.

Как ми се иска да съм в Масачузетс и да се возя на задната седалка на нечия кола.

Да пуша джойнт.

Да слушам Том Пети.

— Хайде, хайде — казва Д. У — Все пак не те моля да станеш бездомница. Никой не иска от теб да уринираш по метростанциите. Почина си хубавичко и вече е време да се връщаш на работа. Защото това е, което правят жените с твоето положение. Работят. Или някой е забравил да ти го каже? — Той вдига ножа и се усмихва, като вижда разкривеното отражение на устата си. — Хората разчитат на теб, Сесилия. Разчитат да не се оплескаш.

— Защо? — питам.

— Ето какво искам да правиш — казва той. — Номер едно. Наложи си щастлива физиономия. Щастлива, щастлива, щастлива. Не беше ли избрана за най-популярна в училище?

— Не.

— Но все за нещо беше избрана — възразява той.

— Не — отговарям категорично. — Не съм.

— Нали ми показа абитуриентския си албум, Сесилия. Преди години. Спомням си онази вечер. Точно след като Танер те заряза.

— Танер никога не ме е зарязвал. Аз го зарязах. Забрави ли? Заради съпруга си.

— Като пренаписваш историята, прави го пред други хора, скъпа моя. Аз бях там. А сега, за какво те избраха?

— За момичето с най-голяма вероятност да успее — прошепвам.

Но в моя клас в гимназията имаше само четиридесет души. И десетима от тях едва успяха да завършат.

— И наистина успя — казва той.

— Не можеш да използваш това.

— Престани да се боиш от всичко. Наистина. Много е неловко.

— Просто съм страшно… изморена.

— Ами върви да си легнеш. Номер две. Ще трябва да ти намерим благотворителна кауза. Нещо с деца, струва ми се; може би бебетата с енцефалит. А след това и някакви уроци — по кулинарство или италиански, защото догодина всички ще летуват в Тоскана. Освен това трябва да те прикачим към някое духовно течение… като друидите. Друидите могат да бъдат много, много велики, а и ти изглеждаш като човек, който може безнаказано да се кланя на дърветата.

Д. У. вдига мартинито си.

— За теб, скъпа моя. Ще те превърнем в… в личната принцеса Ди на Америка. Какво мислиш?

— Ето какво — отговарям, дори не саркастично. — Принцеса Ди е мъртва.

— Това няма значение — казва той. — Духът й е жив.

— Принцеса Ава също. Мъртва.

— Както и Мерилин Монро. И Франк Синатра. На кого му пука? Всичките са мъртви. Трябва да престанеш да гледаш толкова отрицателно на нещата. Не ти ли се случва да се събудиш сутрин и да си кажеш: „Господи, успяхме“? Защото постигнахме целта си. Ти си принцеса. Истинска принцеса.

— Не — отвръщам мрачно. — Винаги съм знаела, че това ще се случи.

Заедно с други неща, предполагам.

— Никога повече не бива да го казваш. Никога. На когото и да било — казва Д. У — Боже мой, Сесилия. Ето защо не умееш да се справяш. Трябва да спреш да говориш истината. Когато някой те попита — а те ще те питат, досега си избягвала да даваш интервюта, но ще трябва да започнеш — задължително казвай, че си нямала представа кой е, когато съвсем случайно си му продала онази картина в галерията…