Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Аз съм като Миа Фароу в „Бебето на Розмари“.

— Страшно съжалявам, че бях заспала, когато си се прибрал. Забавлява ли се? — попитах. След това пак отидох да си легна, а той влезе в спалнята, преди да тръгне за ТЪПИЯ си офис, и, разбира се, каза:

— Мислиш ли, че си бременна?

— О, вероятно не съм.

— Но не ти е добре. Не мислиш ли, че трябва пак да отидеш при доктор К.?

— ПО ЦЯЛ ДЕН САМО ХОДЯ ПО ДОКТОРИ! — креснах, но след това пак видях онова негово непроницаемо изражение и минах на прелъстителния тон. — Нищо ми няма. Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— Но аз въпреки това се тревожа за теб — рече той.

— Тогава защо не си останеш у дома да ми правиш компания? — попитах.

Е, майната му. Очевидно сбърках, като казах това, защото той само поклати глава, потупа ме по крака и тръгна.

МРАЗЯ ГО. Какво иска от мен? Каква иска да бъда? Каква изобщо би трябвало да бъда, моля? Би ли ми казал някой, МОЛЯ?

В един и половина отивам на сеанс при доктор Х. Той ме кара да чакам три минути и четиридесет и две секунди, което прави почти четири минути и е абсолютно неприемливо. Две и половина минути е допустимото време за ВСЕКИ. Винаги и на всички съм казвала, че не бих чакала повече от две и половина минути, освен ако аз не карам някого да чака. Именно това бе причината да откажа да ме снимат за корицата на онова тъпо списание „Вог“ — онази идиотка каза: „Ще накарам някой веднага да ви се обади“, а аз я попитах: „Какво имате предвид под «веднага»?“, а тя отговори: „До пет минути“, а се обади след осемнадесет и тогава аз й казах: „Съжалявам, не съм заинтересована.“ Имам си и други причини, а именно че мразя тази жена (толкова я мразя, че дори не бих изрекла името й), но повече за това по-късно.

Колко типично — пациентът пред мен, който със забавянето си изяде време от моя час при доктор Х., се оказва една четиридесетгодишна жена с къси спортни гащета. Дори не са „Калвин Клайн“. И държи в ръка хартиена салфетка.

Защо жените винаги реват в кабинетите на психоаналитиците?

— Е — казва доктор Х. Според мен забелязва, че се държа изключително студено и сдържано. — Как сте днес? Все още ли смятате, че някой от семейството тайно ви трови?

— Кое, за Бога, ви кара да говорите така?

— Това — отвръща той, като прелиства бележника си — е, което казахте вчера.

— Все пак тази сутрин повърнах.

— Разбирам.

Не казвам нищо. Просто си седя на Стола и барабаня с пръсти по металната облегалка за ръката.

— Разбирам — казва отново доктор Х.

— И какво точно виждате, доктор Х.?

— Виждам, че отново сте си сложили кърпа на главата.

— Което ще рече?

— Носите кърпа на главата и черни слънчеви очила от две седмици.

Усмихвам му се смразяващо.

— Е… Как се чувствате, като носите кърпа на главата и черни слънчеви очила?

— Как мислите, че се чувствам, доктор Х.?

— Защо не ми кажете?

— НЕ — отвръщам. — Защо вие не ми кажете?

— Защото това би, ъ-ъ, обезсмислило целта на нашите… консултации.

Уф! Доктор Х. е толкова ЗАДРЪСТЕН.

— С тях се чувствам в безопасност — казвам.

— От отровителя в семейството?

Понякога ми иде да убия доктор Х. Наистина.

Д. У. се обади. Не съм разговаряла с него от три месеца. Отбягвах го.

ПОМОЩ.

Като дете пишех това на всичките си книги. Увивах ги с кафяви книжни пликове и написвах отгоре името си с цветни флумастери. Вместо точки на i-тата поставях малки кръгчета.

Д. У. знае прекалено много.

Разбира се, той се обажда в най-неудобното време. По средата на „Историята на Карън Карпентър“, която гледам може би за петдесет и седми път. Телефонът звънва точно на сцената, когато Карън най-сетне се нанася в собствен апартамент, а майка й намира кутията със слабителни. Д. У. казва с онзи сладникав глас, който то-о-о-лкова мразя:

— Здравей, миличко? Какво правиш?

— Ш-ш-ш-т — отговарям. — Карън ей сега ще излъже майка си, че няма повече да взема слабителни, а тя наистина ще й повярва. Как може да е толкова тъпа?

— А после…

— После Карън ще отслабне до тридесет и пет килограма и ще получи инфаркт на вечерята по случай Деня на благодарността. С други думи, ще я убие пуешкото.

— Колко невероятно… очарователно — казва Д. У.

— Страшно съм заета, така че какво искаш, Д. У.? — питам, макар да знам, че е ужасно грубо, но ако се държа грубо, той може би ще разбере и ще изчезне от живота ми за още три месеца.

— Какво ще правиш по-късно?

— О, по-късно ли? — отговарям безгрижно. — Мисля да изсмъркам няколко писти кокаин, да изпия няколко Ксанакса и да се обадя няколко пъти с преправен глас в службата на съпруга си. А след това ще разходя кучето за десети път и ще покрещя на някой и друг фотограф. Какво мислиш, че може да правя?