Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

И това е най-доброто . Няма да стане по-хубаво , нали?

Защото това е. Върхът. Мечтата. Черешката на тортата. Край на тревогите. Повече никакви грижи. Майка ти няма да гладува на старини. Сестра ти ще има новата кола, за която мечтае. Децата ти ще ходят в частни училища, ще имат бавачки и всички играчки, които поискат, включително пони. Ще бъде върната честта на фамилното ти име. Майка ти ще се гордее с теб. Баща ти, който и да е, копелето му с копеле, ще разбере, че е направил ужасна грешка.

И ще имаш: 1) Замък. 2) Къщи по целия свят. 3) Шофьор. 4) Много дрехи с подходящи обувки и чантички. 5) Бижута. 6) Кон. 7) Седло (седла) от „Ермес“ и 8) Никакви приятели.

Но ето кое най-много ме вбесява — всеки мисли, че би могъл да живее по-добре моя живот. Смятат, че ако имат моя живот, ще бъдат толкова щастливи, че всичко ще правят перфектно. Но те просто не схващат. Нямат никаква представа. Не биха могли да се докопат до този живот, ако не притежават моята индивидуалност и моята външност. Ако промениш и едно нещо, съдбата изобщо няма да се задейства.

Например Хюбърт би харесал само жена, която е висока, руса, слаба и с големи гърди. И по-млада. И с определено лице. От класа. Никога не би се хванал с модел, понеже не иска да бъде с жена, с чиято снимка мастурбират други мъже.

И индивидуалност. Трябва да знаеш как да боравиш с мъжете. Да умееш да ги манипулираш, само дето „манипулирам“ не е най-точната дума, защото носи известно отрицателно значение. Това, което трябва да правиш, е винаги да си различна. Непредсказуема. В някои дни да си много мила, сладка и любяща, а в други — абсолютна кучка и студена като камък. И те все се връщат, защото никога не знаят каква ще те заварят. Трябва да умееш да се държиш надменно и да предизвикваш ревност у мъжа. Но не ще можеш да го правиш, ако нямаш подходящата физика, иначе мъжът ще каже, че си кучка, че всъщност не се нуждае от теб и ще те зареже.

Разбира се, има жени без подходяща физика, които се омъжват добре, но никога за мъже като Хюбърт.

Всъщност до последния момент Хюбърт не беше напълно сигурен, че ще се омъжа за него. Виждали сте физиономията му на сватбените снимки. Колко щастлив изглежда, когато излизаме от църквата.

А. И още нещо. Никога не бива да си мислиш, че съпругът ти или хората, на които те представя, са по-добри от теб. Това, че съпругът ти е принц, не означава, че е по-добър от теб. Може да се запознаеш с човек, който току-що е спечелил Нобелова награда, но трябва да знаеш, че той не е нито по-добър, нито по-пълноценен от теб. Винаги съм си мислила, че съм не по-лоша от останалите, независимо какво са направили, колко много хита са имали или колко упорито твърдят, че са работили. Един ден Танер ми каза, че нямам чувство за пропорция, понеже не си припадах по актьорската му кариера, и аз веднага скъсах с него. В живота просто не става така, нали?

Сега се чувствам по-добре. Мисля, че ще мога да заспя.

Объркана съм.

Всъщност за нещо съвсем дребно.

Като се връщам към миналата година, точно след като двамата с Хюбърт се оженихме.

Поисках му пари да си купя дрехи.

— Не разбирам — каза той.

— Хюбърт — отговорих, — нямам никакви дрехи.

— А какви са всичките онези неща в гардероба ти?

— Имам нужда от нови дрехи — казах и в ъгълчетата на очите ми започнаха да се събират сълзи. За пръв път моят съпруг ми отказваше направо — доказателство, че вече не ме обичаше.

— Никога не съм виждал баща ми да дава на майка пари за дрехи.

— Отпускал й е месечни суми — отвърнах аз.

Не знаех дали това е истина, но знаех, че думите ми са много дръзки, понеже имаше голяма вероятност Хюбърт да ги приеме като критика срещу майка му. Той така и направи.

— Какво се опитваш да кажеш за майка ми?

— Нищо — отговорих аз.

— Тогава защо я спомена?

— Не съм. Ти я спомена.

— Ти я спомена. Каза, че й е отпускал месечни суми. Не го ли каза?

— Да-а-а — отвърнах аз. — Но… О, майната ти — казах тихо и се втурнах разплакана в спалнята.

Той не дойде веднага, както обикновено правеше, а и когато дойде, се престори, че изважда някаква вратовръзка от гардероба.

— Хюбърт — казах търпеливо. — Нуждая се от дрехи.

— Не искам тумба репортери да следват жена ми по петите и да пишат статии за това колко много пари харчела за рокли. Ти искаш ли го? Искаш ли да станеш за посмешище на вестниците?

— Не-е-е — изхълцах аз. Не исках да изтъквам, че и без това вече съм станала за посмешище на вестниците, така че какво значение имаше? Люлеех се напред-назад на леглото и плачех, сякаш сърцето ми се късаше (а то точно това правеше) и си мислех: „Какво ще правя сега? Какво би трябвало да направя сега?“