Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Тръгвам по пасарела, стиснала портмонето си от „Прада“, все още боса и облечена с нощницата и сакото от „Гучи“, по което на яркото слънце виждам, че има големи петна от нещо като вино, малиново пюре или дори повръщано. Изведнъж се сещам, че нямам пари, защото сме във Франция, а чуждите пари ме объркват, затова спирам и питам единия от фотографите, всичките въоръжени с апарати с огромни лещи, вероятно с надеждата да снимат Дайана Мун без горнище (а може би и мен, но във Франция аз не съм известна колкото Дайана), за beaucoup d’argent 13.

Усмихвам се престорено, а фотографите са толкова изненадани, че дори не снимат.

— Comment 14? — пита единият, който е дребен, с мазна сива коса и развалени зъби.

— Pour fume 15 — отговарям на развален френски.

— A, pour fume — казват те и се посбутват весело.

Единият от тях ми дава двадесет франка и ми намига. Аз му намигам в отговор и тръгвам по червената пътека, постлана на тротоара на пристанището в чест на фестивала, като си мисля: „С всеки изминал ден тази пътека става все по-мръсна и мръсна, а аз се чувствам все по-омърсена. Защо ще идва Хюбърт? Прави го нарочно. Отново.“

Вървя по тесните улици на Кан, които, както може да се очаква, са пълни с французи и сякаш всичките пушат. Подминавам малко кафене, пълно с гейове. За разлика от нюйоркските, те имат дълги коси и полагат отчаяни усилия да приличат на жени. Един от тях ме поглежда и казва:

— Bonjour .

Точно в този момент осъзнавам, че може и да ме следят.

Обръщам се.

Малко момиченце с дълги руси коси, стиснало три увити в целофан червени рози, спира и ме зяпа.

Поглеждам го свирепо и продължавам нататък.

Намирам едно магазинче за цигари и влизам вътре. Още французи, които пушат и се смеят. Близо до входа една французойка ми казва нещо, което автоматично ми изхвръква от ума, но май ме пита дали не искам кроасан или може би сандвич с шунка, затова й отговарям троснато:

— Je ne parle pas Francais 16.

След това питам мъжа зад тезгяха за „Марлборо Лайтс“ и веднага щом излизам навън, паля една цигара, мъчейки се с неудобния френски кибрит. Изведнъж вдигам очи и виждам момиченцето.

Отново.

— Мадам… — казва то.

— Vous etes un enfant terrible 17 — отговарям. Това в общи линии е целият ми запас от свързани с децата френски думи.

Момиченцето продължава:

— Vous etes tres jolie 18.

Тръгвам бързо към яхтата.

— Мадам, мадам — подвиква момиченцето след мен.

— Какво? — питам.

— Искате ли да си купите роза? Красива червена роза?

— Non. Je n’aime pas les fleurs 19 — отговарям. — Ясно? Схващаш ли, дете?

Не мога да повярвам, че се държа толкова зле с едно улично хлапе, но е така.

— Мадам. Вие идва с мен — казва детето.

— Не — отвръщам.

То се опитва да ме хване за ръката.

— Вие идва с мен, мадам. Трябва дойде с мен.

Поклащам глава и вдигам цигарата към устните си.

— Елате, мадам. Елате. Върви след мен.

— Non — казвам безпомощно.

После, неизвестно защо, както си стоя насред оживената улица на Кан в дните на филмовия фестивал и в ужасната жега, започвам да плача и клатя отрицателно глава, а детето ме поглежда и избягва.

Друга вечер, на — кой? — третия или четвъртия ден южно от Франция. Двете с Дайана се возим на задната седалка на мерцедес лимузина с климатик и музиката гърми, докато пълзим нагоре по гъмжащите от народ улици на Кан към „Отел дю Кап“, където сме поканени на вечеря с изтъкнати хора от филмовата индустрия. Дайана не спира да бърбори, а аз не спирам да си мисля как в началото, когато двамата с Хюбърт започнахме да се срещаме тайно, телефонът ми беше подслушван.

— Проблемът — казва Дайана, отново забравила всичко друго, освен себе си, — имам предвид целия проблем на филмовите звезди е, че никой не разбира колко упорито трябва да работят. Ти си най-добрата ми приятелка, Сесилия, и знаеш, че не се изхвърлям, понеже Бог ми е свидетел, всъщност Исус ми е свидетел, че винаги съм възнамерявала да стана звезда и мисля, че съм адски добра звезда, но това няма край. Хората трябва да разбират защо върша щуротии. Да вършиш щуротии… това е като малка ваканция. Единственият шибан начин да се поотпуснеш.

После отпива глътка шампанско от бутилката, а на мен ми се иска тя да млъкне, защото съм махмурлия и всеки момент може да повърна или убия някого.

— Какво мислиш за Фабиен? — пита Дайана.

— О, така ли му беше името? — отвръщам. Поглеждам през прозореца към белите тенти на фестивала, а мерцедесът спира бавно.