Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Здрасти — казва Хюбърт. — Какво е станало с теб?

— Какво имаш предвид? — питам.

— Кървиш. Имаш кръв по ръцете си. — Той поглежда надолу. — И по краката. И мастилени петна. Какво е станало с обувките ти?

— Не зная.

— А как си изобщо? Получи ли съобщението ми?

— Че ще идваш?

— Че смятам да наема моторна лодка. Стори ми се, че сигурно ще е забавно, докато съм тук, да покараме водни ски.

— Водни ски?

Хюбърт внася сака си в яхтата.

— Марк дьо Белон има къща тук. Помислих си, че можем да се закачим за него.

Да се закачим?

— Хей, скъпа — пита той. — Какво има? Не харесваш ли Марк дьо Белон?

Аз се обръщам, вдигам окървавените си ръце и казвам:

— Гейовете ми взеха обувките.

Мили дневнико,

Няма да повярваш, но аз ВСЕ ОЩЕ съм на онази проклета яхта и обикалям италианската Ривиера.

И Хюбърт още е тук.

Добре. Ето какъв е проблемът. Номер едно: струва ми се, че полудявам, но не съм сигурна дали е защото ми се гади до смърт от това, че съм заклещена на тази яхта с Хюбърт и Дайана, или защото наистина съм си ОТКАЧАЛКА, както казват всички.

Защото, номер две: хората ме видяха онази нощ в кафенето с малкото момиченце. И нейните малки приятелчета. И странните гейове, които се опитаха да ми вземат роклята — постоянно повтаряха думата „копие“, което, предполагам, означаваше, че искат да я прекопират и след това да ми я върнат, но нямаше време за това. И всичките онези чаши коняк. И строшената чаша на пода. Разбира се, „поредният неловък инцидент“ бе отразен в „Пари Мач“.

— Не мисля, че много ще се променя — казах на Хюбърт, и то доста заплашително, когато той го прочете и изрази неодобрението си с повдигнати вежди.

Дайана ме защити:

— Мили Боже, Хюб, та аз бях обвинена, че съм убила съпруга си. Извънземните отнесоха половината от тялото му. А ти се косиш, че жена ти е била забелязана с някакви улични хлапета и неколцина гейове в рокли.

След това аз казах хитро, или поне така ми се стори:

— Исках само малко внимание.

Което е вярно. Само това исках. Все още не смятам, че получавам достатъчно внимание от съпруга си, което наистина звучи откачено, защото той прелетя целия път дотук и след това си взе една седмица непредвидена отпуска, но аз не искам просто ДА Е ТУК. Искам да ми обръща определен вид внимание, а той не го прави.

Когато съм с него, не се чувствам… значима. Искам да бъда всичко за него. Искам да му бъда необходима. Искам да не може да живее без мен, но как да бъда всичко това, щом той не ми позволява?

И щом не ми позволява, какво да правя с живота си?

Естествено, тези мисли предизвикват ужасно изражение на лицето ми. Или поне така си мисля, защото тази сутрин, докато си лежа в леглото, Хюбърт влиза в нашата каюта, очевидно за да търси лосион против изгаряне, обръща се към мен и пита с тон, който бих могла да приема единствено за ГРУБ:

— Какъв ти е проблемът?

Зная, че отговорът ми трябва да бъде:

— Нищо ми няма, скъпи — но ми е омръзнало да го успокоявам, затова казвам: — Какво имаш предвид с това „какъв ти е проблемът“? Твоят какъв е?

И му обръщам гръб.

— Леле — отвръща той. — Може би трябва пак да заспиш и да се събудиш.

— А-ха — казвам. — Може би трябва.

Той излиза от стаята.

МРАЗЯ го.

Скачам от леглото, нахлузвам си банския и изхвръквам на горната палуба.

Дайана е там, пие кафе и си лакира ноктите. Последното, както всички знаем, е забранено да се прави на яхтата, понеже лакът за нокти може да се разлее и да съсипе тиковите дъски на палубата. Също така знаем, че Дайана пет пари не дама за това. Вече е причинила щети за хиляди долари, като ходи с високи токчета и маже тялото си с олио против изгаряне, оставяйки мазни отпечатъци от стъпки, които екипажът напразно се опитва да изтърка.

— Хей, бих могла да купя тази яхта, ако поискам — не спира да им напомня тя. Но работата е там, че хора като Дайана Мун никога не го правят.

— Здрасти, захарче — казва тя, без да вдигне поглед. — Искаш ли кафе?

— От кафето повръщам. Всъщност повръщам от всичко.

Тя вдига разтревожено глава.

— От мен не ти се повръща, нали?

— Не — отговарям примирено.

Отивам до парапета и се навеждам през борда. Вятърът роши леко косата ми. Дайана Мун — с цялата й себепогълнатост и изумителна неувереност — започва да ми идва в повечко.

— Дебела ли изглеждам? — пита Дайана.

Аз механично отговарям „не“, макар истината да е, че Дайана е малко дебела. Има такова тяло, че на тридесет и пет ще изглежда майчински, каквито и диети или упражнения да прави.