Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

През цялото време не ми обръща внимание и макар да е ясно, че тази жена е пълна идиотка, се чувствам все по-незначителна, чудя се защо им позволих да ми отрежат косата, мисля си, че може би трябва да си купя нови, по-екстравагантни дрехи, седя изправено на стола, боравя официално с приборите, не казвам почти нищо и от време на време оставям на устните ми да заиграе лека усмивка.

— О, Сесилия… така беше, нали? Сесилия — казва Лилбит в края на обяда. — Ти работиш ли… или нещо подобно?

— Сесилия ще започне да се занимава с благотворителна дейност — казва решително Хюбърт, макар, доколкото си спомням, никога да не съм изразявала интерес към благотворителността, нито пък възнамерявам да се занимавам с подобни неща.

— О, така ли? — измърква Лилбит. — И каква благотворителност по-точно?

— Бебета с енцефалит — отвръщам. — Нали се сещаш, онези хлапета с големите глави?

— Наистина — поклаща глава принцеса Урсула. — Не бива да се шегуваш с…

— О, донесла съм ти нещо! — казва Лилбит на Хюбърт, бърка в чантата си и изважда тесте карти. — Това са индиански карти таро. — Тя се изкикотва. — Имам ги, откакто живях в онова типи в резервата в Монтана. Където се занимавах с правата на индианците.

— Благодаря — казва Хюбърт.

— Наистина — обаждам се. — Не знаех, че се интересуваш от паранормалното.

— Дайана Мун е с нас. Тя твърди, че някои части от тялото на съпруга й били отнесени от извънземни — казва Хюбърт някак неловко.

Лилбит разбърква картите.

— Това всъщност е вярно. Не мисля, че изобщо успяха да открият далака му.

— Наистина ли водя този разговор? — казвам, без да се обръщам конкретно към никого.

— Дайана Мун е най-добрата ти приятелка — подхвърля Хюбърт.

— След теб, миличко — отговарям, като го докосвам по ръката и се усмихвам престорено на Лилбит отсреща.

— Да видим какво ти вещаят картите — казва Лилбит на Хюбърт с глас, който явно си въобразява, че е нисък и прелъстителен. — Искам да видя бъдещето ти.

Никога ли няма да се махне?

Лилбит поглежда картите на Хюбърт и хваща ръцете му.

— О, мили мой — казва задъхано, — трябва да бъдеш… внимателен. Не прави нищо… опасно.

Това вече ми идва твърде много.

— Не ставай смешна — сопвам й се. Всички ме поглеждат. Дай да опитам. Искам да гледам на теб , Лилбит.

— О, но… трябва да бъдеш…_ обучена_ — отвръща тя.

— А откъде знаеш, че не съм — питам.

Махвам на Хюбърт да стане от стола си и се настанявам точно срещу нея.

— Но аз вече съм си гледала — казва тя. Правя го всеки ден.

— Така ли? — питам. — Сигурна ли си?

— Ти ги хвърли — казва тя.

— Знаеш, че това няма да е правилно, Лилбит. Знаеш, че трябва да… докосваш картите .

— Е — казва Лилбит, като поглежда към Хюбърт. Това би трябвало да е… забавно .

Започва да нарежда картите. И, точно както ми казва предчувствието, всичките са обърнати на обратно.

— Колко интересно — подхвърлям.

Лилбит вижда картите и ахва. После вдига поглед към мен. Очите ми се впиват в нейните. Усещам я как се гърчи под силата им, но не може да направи нищо.

— Знаеш какво означава това, нали? — питам. — Искам да кажа — добавям и поглеждам Хюбърт, който стърчи прав с обезпокоено, но недоумяващо лице; към принцеса Урсула, която наглася увисналите си гърди, и към чичо Ърни, който чисти с ножа ноктите си, когато смята, че никой не го гледа. — Тази Лилбит е пълно… фалшименто.

„Всъщност, иска ми се да кресна, ВСИЧКИТЕ сте пълно фалшименто.“

Но не го правя.

Вместо това се усмихвам и събирам картите.

— Играта приключи — казвам.

Паля цигара.

Облечена съм в бебешкосиня рокля на „Бентли“ и вървя по чакълената алея, следвана от Хюбърт. Той е с черна вратовръзка. Качваме се в мерцедеса SL500 кабриолет, за да отидем на сватбата на Джулиет Морганс, „момиченцето от Върмонт“, и аз си мисля: „Защо не можем да бъдем нормални? Вероятно е възможно да бъдем нормални.“

А пука ли ми изобщо?

Личи си, че Хюбърт е в добро настроение. Той шофира опитно по Апогок Лейн и „Дайър Стрейтс“ гърми в колата. Улавям погледа му и изведнъж ме връхлита мисълта: кой всъщност е този човек? Кой е той? Женена съм за него от две години, а изобщо не го познавам.

И той не ме познава.

Изобщо.

Това откритие е толкова потискащо, че се облягам назад, скръствам ръце и усещам как доброто настроение внезапно ме напуска като въздух пробит балон. Хюбърт отново ме поглежда. Усещам как и неговото настроение спада, и всичко е заради мен. Той пита: