Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Внезапно разкривените му пръсти се стрелват и сграбчват Дайана за китката. Той притегля ръката й към устата си и я целува.

— Ето — казва. — А сега вие, момичета, вървете да се забавлявате. Не ви трябва да висите до старец като мен. Вървете.

Поглеждам въпросително Дайана, докато се отдалечаваме. Тя свива рамене.

— Старците ме обичат. Всъщност, като се замисля, всички мъже ме обичат. Хей, та аз бих направила свирка на този дядка, ако смятах, че ще му помогне. Но не ми пука за мъжете, Сесилия. Пука ми само за теб.

— И на мен ми пука само за теб — отговарям, което може и да не е истина, но няма значение сега, докато вървим през тълпата, кимаме и се усмихваме.

— Казвала ли съм ти някога, че съм най-добрата в леглото? — пита тя, като си взема чаша шампанско от един поднос.

— Да — отвръщам малко неловко, защото именно това разправяше Аманда за себе си. Май точните й думи бяха: „Мога да докопам всеки мъж, когото поискам, защото знам какво да правя с тях в леглото.“

И винаги ми се е искало да й кресна: „Да, но не можеш да ги задържаш.“

И виж какво стана с НЕЯ.

Дайана е също толкова побъркана. Вероятно някой ден съвсем ще откачи, както стана с Аманда, и ще се опита да ми стори нещо ужасно, но за момента това е в бъдещето. Д. У. се приближава заедно с Джулиет Морганс, чиято рокля се състои само от мъниста, дантели и панделки (определено не е „Бентли“). Джулиет ни обсипва с любезности и ни повлича да се снимаме с майка й и около петнадесет различни роднини.

Аз само се усмихвам. Не искам да махам с ръка.

След това малко се отегчавам и когато зазвучава Санди Санди, новата най-модна певица, а всички танцуват и са пияни, прекосявам къщата, влизам в мраморната баня на втория етаж, смръквам малко кокаин, което, напомням си, правя само заради доброто старо време, и се връщам на купона. Там минавам през дансинга и излизам от палатката. Тръгвам по дъсчената пътека към езерцето, спирам се на белия кей и паля цигара.

Дайана Мун идва след мен.

— Хей, хей — казва тя. Залита и е доста пияна. — Да се махаме оттук.

До нас има една очарователно очукана стара лодка, в която Дайана се качва. Решавам да я последвам и едва не се прекатурваме във водата, но после сядаме на дъното на лодката и се опитваме да гребем. Има течение и скоро се отдалечаваме от кея.

— Хей — казва Дайана. — Трябва да ти кажа нещо.

— Само да не е за Исус, става ли?

— О, Сесилия. Един човек ми каза, че си убила най-добрата си приятелка.

— Кой? — питам.

— Невил Маус.

— Невил Маус е голям… глупак — отговарям.

— Мисля, че той те мрази — казва Дайана.

— Мрази ме, защото му отказах. Преди години.

— Казва, че не си такава, каквато изглеждаш. Аз му отговорих да върви на майната си.

— А той какво каза?

— Че си убила… Аманда ли беше? Най-добрата ти приятелка? Сложила си нещо в питието й?

О, ГОСПОДИ! Как успяват хората да измислят такива лъжи?

— Беше преди много време — казвам, сякаш това наистина не е важно. И действително ми се струва отдавна, сякаш може и да не се е случило, макар че, ако трябва да бъдем точни, са изминали само четири години. В края на онова дълго, безумно лято, точно след като се запознах с Хюбърт и започнахме да се срещаме тайно. Двете с Аманда бяхме съквартирантки.

— Тя се самоуби — казвам.

— Исус я е прибрал.

— Не — поклащам глава. — Беше пияна и взе твърде много кокаин. После влезе в колата си, вкара я в езерцето и се удави.

Беше тръгнала за къщата на Хюбърт. Тайно.

— Майната му. Да не мислиш, че ми пука? — казва Дайана. — И за мен хората смятат, че съм убила съпруга си.

В езерцето има лилии. Потапям за малко пръсти във водата. Двете поглеждаме към брега, където купонът се вихри с пълна сила.

— Това, което харесвам в теб — продължава Дайана, — е, че и двете сме аутсайдерки. Никоя от нас не се вписва в… тълпата на обществото.

— Обществото е мъртво — казвам, може би за трети или четвърти път тази година.

— Майка ми беше проститутка. Дори не знаеше кой е истинският ми баща.

— Бракът е проституция.

— Но майка ми… не беше омъжена.

— О, и какво от това? — казвам. — Моята майка пък се шибаше с един наркоман.

— Смятам да поплувам — казва Дайана и буквално пада от лодката.

Отначало маха отчаяно с ръце и крака във водата и ми хрумва, че тя вероятно не умее да плува. Чудя се дали ще се наложи да я спасявам. За щастие езерцето е дълбоко не повече от метър така че тя стъпва на дъното и тръгва към брега.

Гледам след нея и усещам някакво облекчение.