Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

„А ти познаваш ли я?“, иска да попита Джеймс. Но вместо това казва:

— Просто през последните двадесет и четири часа й причиних известни… неприятности.

— Между другото, какво точно ти се е случило през последните двадесет и четири часа? Така и не ми обясни — пита Амбър.

— Вече бях в болницата — казва Джеймс, докато гледа къде стъпва по осеяния с дупки тротоар.

— Някоя лека операция? Липосукция? Нещо такова?

— Не, не точно.

Амбър отваря вратата на склада.

— Ще влезеш просто така? — пита Джеймс.

Амбър се обръща.

— Извинявай, Джеймс, но мисля, че именно за това служат вратите.

Складът е празен.

Нима бе очаквал нещо друго?

(Защо изобщо е тук? Надява се, че знае.)

— По дяволите. Закъсняхме — казва Амбър и пали цигара. — Преместили са шибаните маймуни. Трябваше да си знам, че не мога да имам доверие на шофьора на Дани Пико.

Тя хвърля цигарата и излиза разгневена.

— Какво правим сега? — пита Джеймс.

— Връщаме се. В Манхатън. Какво друго? — подхвърля през рамо тя.

Пак се качват в колата.

— Към дома, моля — казва Амбър. После поглежда през прозореца и прехапва долната си устна. — Мамка му. Сега просто ще трябва да си го съчиня. Да се направя, че съм видяла маймуни.

— Да си го съчиниш? — казва Джеймс.

— Всички съчиняват разни глупости. Кой ще разбере?

Изведнъж изражението й се променя. Прилича на изплашено момиченце.

— Джеймс — казва тя. — Не мислиш… че съм лъжкиня, нали? Аз съм най-честният човек, който някога ще срещнеш в живота си. Това беше адресът, който шофьорът на Дани Пико ми даде. Не съм виновна, че са преместили маймуните.

— Не, разбира се, че не — отвръща Джеймс.

— Хората все мислят, че лъжа. То е, защото съм хубава и умна. И просто излизам и докопвам материали. А те само си седят в кабинетите. Завиждат. Какво да правя, че ми завиждат? Не съм виновна.

„Оле Боже, мисли си Джеймс. Сега ще се разреве.“

— Хей — казва той. — Не е чак толкова лошо.

— Знам, че ще ме разбереш, защото съм сигурна, че хората и на теб завиждат. — Тя се примъква по-близо до него. — Ти си точно като мен, Джеймс — казва с онзи прелъстителен, дрезгав глас. (Дали е точно като нея? На кого му пука?) — Аз съм точно като теб, Джеймс. Ние сме като близнаци.

Неочаквано го целува. Толкова е непринудена. Направо страхотна. (Разбира се, че не е лъжкиня. Как би могло момиче като нея да бъде лъжкиня?) Дали й е известно, че я желае не по-малко, отколкото тя него? Джеймс плъзга ръка по предницата на блузата й и стиска големите й гърди. Иска му се да си свали панталоните и да й го ръгне веднага (както направи веднъж на седемнадесет с грозното дебело момиче, което бе готово да легне на всекиго; само че не успя да й го пъхне и свърши във влажната цепнатина на задника й). Амбър слага ръка на пениса му. Изстенва.

Колата спира пред една занемарена кооперация без асансьор в Долен Ийст Сайд. Джеймс изкачва след нея двете крила стълби. Въобразява ли си или тя наистина си тика задника към него? Или е заради обувките, грозноватите сандали-платформи? Той я притиска към стената на площадката. Пъха ръка под полата й. (Не носи никакво бельо и е космата.) Тя издърпва ръката му и пъха пръсти в устата му.

— Страшно съм добра в чукането — казва. — Няма да останеш разочарован.

— Знам, че няма — отговаря той.

Прилича на порнофилм. Откога момичетата станаха толкова лесни? Защо никой не му е казал? (Защо тази е толкова лесна?) Влизат в апартамента й. Вътре е сумрачно и мирише на мухъл. Тясно. Разхвърляно. (Ужасно разхвърляно.) На пода има дюшек. Тя ляга и вдига крака.

— Чукай ме, пич — казва.

Джеймс сваля ципа на панталоните си и ги смъква надолу. Пропълзява до нея. Наоколо се носи лека миризма на боклук. Не може да се разбере дали идва от нейния апартамент или от улицата долу. Той пъха два пръста в нея. После прониква. Отдолу Амбър е влажна, но твърде широка. Огромна. Остава празно пространство. По-широка й е от на Уини, а Уини е раждала. Какво прави всъщност? Ами ако Уини разбере?

Свършва.

Строполява се върху нея.

След минутка поглежда лицето й. Тя не го гледа. Очите й са вперени в тавана. Лицето й е безизразно. Какво ли си мисли? Дали е успяла да свърши?

— Трябва да се обадя в редакцията — казва тя.

Джеймс сяда на дюшека. Придърпва си панталоните.

— Беше страхотно — казва той.

— А-ха. Знам — отговаря тя, изпълзява от дюшека и отваря мъничкия хладилник. — Надявам се, че нямаш нищо против. Имам чужда от едно питие. — Налива си половин чаша чиста водка. — Не ме гледай така шашнато, Джеймс. Аз никога никого не съдя. Понеже проблемът си е твой, не мой. Ясно? Ако имаш проблем в тия работи, не си го изкарвай на мен. Не го заслужавам.