Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— За неделното списание „Таймс“ — отвръща той.

— Страхотно — казва тя, пъха пръст в устата си и започва да си гризе нокътя. Вдига поглед към него. Очите й са големи и кафяви. Без бръчици около тях. — Тези типове не искат да говорят. Но това няма значение. Имам адреса на склада в Бруклин, където крият маймунските нещастници.

— Маймунските нещастници? — пита Джеймс.

— Маймуните. Шимпанзетата. Дето провеждат с тях тайния правителствен експеримент. Схващаш ли?

Джеймс не може да се сдържи (как би могъл да се сдържи?) и тръгва след нея. Излизат от хотела и поемат по Петдесет и шеста улица.

— Няма да се сетиш от кого взех адреса — бърбори тя. — От шофьора на Дани Пико. Може ли да повярваш? — Вече са на тротоара и вървят към Пето. — Имаш ли цигара? Не? Е, няма значение. И без това не вярвах да си пушач. Ей, защо не дойдеш с мен?

— Да дойда с теб? — пита Джеймс.

— В склада, глупчо. В склада в Бруклин. Имам адреса, забрави ли?

— А, да. Адресът — казва Джеймс. — Но как ще стигнем до Бруклин?

Амбър спира и го поглежда.

— С автомобилната служба на компанията. Как иначе?

— С автомобилната служба? — казва Джеймс.

— Е, няма да хвана обществен транспорт с тези дрехи.

Петнадесет минути по-късно тя казва:

— Хей, Джеймс. Имам една идея. Защо не напишем заедно репортажа? Като Удуърд и Бърнстейн? Само че не искам да бъда като оня дребния. Как му беше името?

— На кого? — пита Джеймс, загледан в гърдите й. — Удуърд? Бърнстейн?

— Да — отговаря Амбър. — Този.

Седят на задната седалка на един служебен автомобил от Голямата ябълка. В момента минават по Бруклинския мост. Амбър се навежда и слага ръка върху неговата.

— Не е ли върховито ?

— Разказвал ли съм ти теорията си за алфа-мъжкарите? — пита Джеймс.

Уини иска да бъде обичана.

Иска да бъде свидна. Иска да бъде ценена. (Всъщност не знае какво означава „свидна“. То пък кой ли знае?) Иска мъжът до нея да казва: „Обичам те Уини. Ти си толкова красива.“

Иска той да й подари някакво хубаво бижу.

Нима иска прекалено много?

Била ли е някога истински обичана? Майка й я обичаше. (Уини връхлиташе тичешката вкъщи след училище, за да види майка си. Ходеха заедно в супермаркета. И до Ан Тейлър. Купуваше й пуловери и полички в ярки цветове. Три четвърти чорапи. Уини носеше три четвърти чорапи дори в колежа. И ленти на челото.)

Баща й я критикуваше. Много. За всичко, което Уини правеше. (Когато получаваше само шестици, а оценките й бяха предимно шестици, той казваше: „Това очаквам. Точно това очаквам от моето дете.“)

Баща й я караше да се чувства сякаш не е достатъчно добра. Като че ли нещо й липсва (може би мозъчни клетки). Това беше любимият му номер.

— Уини — казваше той. — Я си кажи адреса.

— Едно, едно, едно…

— Колко си тъпа.

Тогава беше на три и половина. И можеше да чете. Как може да си тъп, когато си на три и половина години?

— Уини? Кое е по-голямо, слънцето или луната?

Това бе коварен въпрос и тя го знаеше. (Знаеше, че не е добра в коварните въпроси. Винаги се прекарваше.)

— Луната?

— Колко си тъпа. — (Тогава беше на четири.)

Баща й не я разбираше. (Не я разбира и Джеймс.) И тя не можеше да го разбере (баща си. И Джеймс.) Не можеше да разбере защо всичко, което тя направи, е погрешно. (Какво искаше той от нея? Какво изобщо искаха мъжете? Нищо. Може би да бъдат оставени на мира.) Не можеше да разбере защо всичко, което казва баща й, е закон дори когато той грешеше. (Защо трябваше да го слуша? Защо той не можеше да я слуша?) А баща й често грешеше. Пусна френския им пудел навън без каишка, където беше нападнат от една немска овчарка. („Знаех, че така ще стане“, ридаеше след това Уини. „Млъквай“, сопна й се той.)

— Строг съм с теб, Уини — казваше той. — Трябва да бъда. Ти си мързелива. Ако не съм твърд, не знам какво ще излезе от теб.

Уини определено е достатъчно интелигентна (постигнала е много). Защо трябва да се бори за всяко грамче уважение? На Джеймс не му се налага.

Защо всички я карат да се чувства като кучка? Задето отстоява своето.

— Трябва да се научиш да отстояваш своето, Уини — казваше баща й. — Защото никой няма да го направи вместо теб.

Беше прав. Никой друг не отстояваше правата й. Особено мъжете.

Какъв безполезен пол. Откакто стана на четири и трябваше да тръгне на училище с тях, а след това и майка й роди едно, Уини повярва, че трябва просто да бъдат елиминирани. Абортирани. Добре де, можеше да се оставят няколко живи. Но само заради спермата. И трябваше да са превъзходни екземпляри.