Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Учихме заедно в колежа — обяснява Уини. — Какво съвпадение. Ричард Фебъл, съпругът ми Джеймс Дийк.

— Е, радвам се да ти кажа, че съпругът ти е добре — казва Ричард. — ЕКГ-то и снимката са нормални, така че мога само да ви посъветвам, ако не знаете какво има в дрогата, да стоите настрана от нея. Ако пък толкова държите да се поглезите със забранени вещества, пушете марихуана. Ясно? Не искам да ви виждам отново тук.

— Повярвай ми, Ричард, това стана абсолютно случайно — опитва се да му обясни Уини. — Джеймс и аз никога …

— Не съм ти майка — казва Ричард. — Между другото, намерихме това в джоба на господин Дийк. Може би ще искате да си го вземете. — И подава на Уини малка кафява ампулка. Пълна е до половината с бял прашец. Докторът й намига.

— О — казва Уини. — Благодаря ти.

Слага ампулката в чантичката си. Поглежда свирепо Джеймс. Сега и тя е наркоманка. Ами ако я хванат с това нещо?

Ричард потупва Джеймс по крака.

— Прочетох статията ти с „Ескуайър“. Сигурно водиш много див живот.

— Неопитомен — казва Джеймс. Не поглежда към Уини.

— Аз имам рубрика в „Х“ — обажда се Уини, като назовава списанието, за което работи.

— О, винаги сме знаели, че ти ще успееш — казва Ричард.

— Хайде да се съберем някой път — подхвърля Уини, като накланя глава на една страна и му се усмихва. — Женен ли си?

— Аз ли? Не-е. Слушайте, имам визитация. Радвам се, че се видяхме, Уини — отговаря Ричард. После посочва към Джеймс. — Нямам търпение да видя следващата ти статия. Остани жив, готин.

И излиза от стаята. Уини се обръща към Джеймс.

— Неопитомен? — казва тя. — О, Джеймс, това вече е върхът. Джеймс я поглежда. Иде му да й се изплези. Но не го прави. Вместо това се усмихва.

Джеймс се вмъква в дъното на балната зала на хотел „Хилтън“ точно в момента, когато в предната й част настъпва лека суматоха.

Едно привлекателно (всъщност, като се замислиш, доста привлекателно) тъмнокосо момиче с плътно прилепнала пурпурна блузка (гърдите й изглеждат сякаш всеки момент ще се изсипят оттам) маха неистово с ръка.

— Хей, Дани. Дани! — казва с продран глас тя. — Къде стоят представителите на митниците във всичко това? Началникът на митниците Дани Пико, тип с мазна, редееща коса и евтин военноморски блейзър, я поглежда ядосано.

— Не днес, Амбър — казва той. — Не днес .

Амбър! Джеймс си представя как изглеждат гърдите й. Кръгли и меки. И потрепващи. Отдавна не е пипал такива гърди.

— Моля те, Дани — обажда се отново Амбър. — Защо парите на данъкоплатците се пилеят за абсолютно ненужни научни експерименти?

— Следващият — казва Дани.

— Ало! Четвъртата поправка — подвиква Амбър и размахва ръка със син маникюр.

(Четвъртата поправка?)

— Пресконференцията свърши! — обявява Дани Пико.

Залата зажужава възмутено. Амбър се обръща и тръгва към вратата с десетсантиметровите си сандали-платформи. Носи къса пола. Кожена. Бяла. Върви право към Джеймс.

— Извинете ме — казва той и докосва ръката й, докато тя минава покрай него.

Амбър спира и се обръща.

— А? Познавам ли ви?

— Казвам се Джеймс Дийк.

Лицето й засиява.

— Джеймс Дийк. Божке! — възкликва тя. — Та ти си един от моите идоли!

— Така ли? — (Наистина ли?)

— Ами да. Страшно си паднах по материала ти за сателитите. Ти си единственият писател, който може да направи магнезиевият сулфид да звучи интересно. Като нещо важно. Нали се сещаш?

— Наистина — казва Джеймс. (Магнезиев сулфид?)

Тя премества вестниците, които носи, в другата си ръка.

Протяга му ръка.

— Амбър Андърс.

— Леле! — казва Джеймс.

— Леле?

— Името ти. Страхотно е. — (Звучи сякаш е на някоя порнозвезда.)

— Мислиш ли? Винаги съм смятала, че е добро име за поставяне под материал. Пиша за „Х“ — обяснява тя и назовава списанието, в което работи Уини. — От низшите кадри съм. Но се надявам да не е за цял живот. — Тя се навежда към него. — Някои хора никога не се измъкват, нали знаеш? Кълна се, там има мъртви редактори, скрити в забутани кабинети зад купища стари статии.

— Ще ти кажа нещо — отвръща Джеймс. — Винаги има мъртви редактори. Които се спотайват в забутани кабинети. И измъчват писателите.

— Ей, много си забавен, знаеш ли? Никой досега не ми е казвал, че си забавен.

— Може би не ме познават — казва Джеймс. Пита се дали тя познава Уини. (Пита се и дали момичето знае, че го е надървил.)

— За кого пишеш този репортаж? — пита тя.