Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Уини?

— Млъкни, Джеймс. Сега е мой ред. Цяла вечер ти слушащ дрънканиците. От пет часа седя тук и се чудя къде си и какви ли ги вършиш. Повдига ми се от теб, Джеймс. С нищо не си по-добър от Иви. Да не би да мисли, че не я видяхме как се крие в лимузината? Да се крие! Та тя е на тридесет и пет! Очевидно се опитва да преспи с Клей. И един господ знае какво се опитва да направи с Танер.

— С Клей ли? — казва Джеймс.

— Да. С Клей. С един женен мъж.

— Уини, аз…

— Какво?

— Аз… Аз…

— Изплюй камъчето!

— Уини, мисля, че в момента получавам инфаркт. Ще умра. Уини. Мисля, че умирам.

— О, Джеймс! Какъв си неудачник. — Уини се хваща с две ръце за главата. — Дори не можеш да се друсаш както трябва.

Джеймс иска да се погрижат за него, да го поглезят. (Както когато беше малко момченце. Майка му му постилаше да спи на канапето и му позволяваше да гледа телевизия по цял ден. Баща му му се обаждаше по телефона. „Хей, човече, казваше той. Как е спортът?“) Иска му се Уини да каже: „О, Джеймс, горкото ми, сладко бебче!“ (Иска му се Уини да е като майка му. Или поне да се държи майчински.)

Но тя казва:

— Според лекарите си добре.

„Не съм добре“, иска му се да изкрещи. Иска му се Уини да се махне. Иска му се да й каже да се махне. Но сега не може. Никога няма да може.

— Знам — казва той.

— Можеш вече да си вървиш.

— Знам — отвръща той. Натиска копчетата на дистанционното и прещраква каналите на телевизора над главата си.

— Е? Можем ли вече да тръгваме? — казва тя. — Джеймс! Трябва да се връщам в службата.

— Трябва да си взема дрехите.

— Тук са — отвръща Уини. После взима дрехите му от стола и ги стоварва върху болничното легло.

Джеймс поглежда ризата, тениската (с емблемата на списанието, в което работи Уини), дънките, чорапите и белите си долни гащета. Дрехите му изглеждат мърляви.

— Имам нужда от чисти дрехи — казва той.

— Не се ли изложи достатъчно вече? — прошепва високо Уини. (Не иска да я чуе старецът от съседното легло, който е практически мъртъв. Чийто покрит със струпеи крак се е подал изпод завивките.)

— Няма да си ходя у дома — казва Джеймс. — Отивам на пресконференция.

Той започва да рови из дрехите си. Все още не се чувства напълно… нормален. (Чувства се друсан. Вероятно от всичкия кокаин, който е поел снощи, в съчетание с инжекцията Демерол в болницата снощи. Или по-скоро тази сутрин. Когато си помисли, че получава инфаркт. От кокаина. Има хора, които правят и по-лоши неща. Бият си хероин. Но те не са женени за Уини.)

— Можеш ли да ми дадеш назаем някой бележник? — пита той.

— Искам да се прибереш у дома.

— Не — казва той. Ако се поддаде сега, свършено е с него.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Не — повтаря той. — Какво мислиш, че означава?

— Сигурно още си друсан — казва тя.

— Вероятно — отвръща той. Вдига поглед към телевизора. Не му е неприятно. Светът излъчва някаква интересна напрегнатост, която за пръв път не го безпокои.

— Къде отиваш?

— На пресконференция. — (И той има нещо важно за вършене.)

— Пресконференция!

— За маймуните — казва той. — Шимпанзетата.

— Кои, Джеймс? — пита Уини („Умно, мисли си той. Ако се е върнала към старите си номера да се опитва да го прекара, значи не е толкова ядосана“).

— Ще ми трябва и писалка — казва той. — Не мога да си намеря часовника. Не мога да тръгна без часовника си.

— О, за Бога! — възкликва тя, отива с маршова стъпка (тя е единствената сред познатите му, която марширува) до горната табла на леглото и натиска с палец бутона. — Моля се никой от приятелите ни да не научи за този инцидент. Това би могло да съсипе кариерата ти.

— Би могло — казва той.

— Не ти ли пука?

— Не — отвръща той.

В стаята влиза една сестра.

— Да? — казва тя.

— Съпругът ми не може да си намери часовника — казва Уини. — Можете ли да му го потърсите, моля?

— На ръката му е.

— Хубава работа! — казва Джеймс, обляга се назад върху възглавниците и поглежда възхитено сребърния си „Ролекс“, сякаш го вижда за пръв път. — Десет и половина е.

— Знам колко е часът. Трябваше да изляза от работа. А сега ставай и се обличай.

Влиза докторът.

— Как сме тази сутрин, господин Дийк?

— Ричард? — казва Уини.

— Уини?

— Как си? — пита Уини и се усмихва приятно, сякаш Джеймс не лежи в болнично легло друсан, вмирисан и полугол. — Не знаех, че работиш в Ленъкс Хил.

— Че откъде да знаеш? — казва Ричард. — Не сме се виждали от колежа.