Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Опитва се да си даде вид, сякаш се чувства удобно. (Започва да се ядосва.) Веднъж, когато беше на четири, се раздели с майка си по време на едно пазаруване в „Блумингдейл“. Влезе в щанда за бельо. Там беше пълно с островърхи сутиени и пояси, които висяха от закачалката над главата му. Беше като гора и той обикаля, мислейки си, че ще зърне майка си зад следващата купчина ликра (ликра ли са използвали тогава или нещо друго?). Но така и не я виждаше. По едно време седна. Разплака се. (Искаше му се да крещи.) Беше уплашен повече от всякога в живота си, преди и след това. И ядосан. Мислеше си, че майка му го е напуснала. Нарочно. Не знаеше какво да прави. (Беше малко момченце.)

— Здравей, Джими.

Иви изниква зад него и закрива очите му с длани. Той не се помръдва. (Не бива да насърчава неприличното й поведение. Но се чувства глупаво да седи в щанда за обувки в „Блумингдейл“ с една сексапилна жена, закрила очите му с длани.)

— Дявол да го вземе, Иви — казва той. — Нямам много време. (С което й напомня с кого си има работа.)

— Срок? — пита Иви („Интелигентно“, мисли си той.).

— Винаги имам да гоня срокове — отвръща Джеймс. — Става дума за отговорност. Нещо, което не ти е познато.

— Леле-е, мерси — казва Иви.

Изглежда малко съкрушена, личи й. Но той трябва да я съкрушава. (Не може да й позволи да флиртува с него. Иви трябва да се научи къде е границата. Тогава може би ще успее да си намери мъж, да го задържи и да се омъжи. Да стане примерен член на обществото.)

— Да побързаме тогава — каза Иви, обръща се и му се усмихва. — И аз имам да гоня срок. Исках това да бъде изненада, чудесна изненада за теб и Уини. Получих онази поръчка от „Ню Йорк Таймс“! О, Джими — казва тя. — Ще трябва да ми помогнеш. Ще ти се обаждам всеки ден за съвет. Нямаш нищо против, нали?

— Как го направи? — пита Джеймс.

Иска му се да се радва за нея, но не може. Иви не заслужава да получи поръчка от „Ню Йорк Таймс“. Тя не е написала и един материал в живота си. Иде му да крещи (както често му се иска напоследък): „Накъде отива този свят?“

— Е, браво на теб — казва той.

Иви вдига някакви обувки. Всичките са сандали с високи токчета. Обувки, които казват „чукай ме“, така би ги нарекла Уини. Той гледа как кракът на Иви се плъзва в сандала. Има хубави крака. Всъщност страхотни крака. Тя дефилира с обувките, обръща се на различни страни.

— Джими — казва. — Страшно ми се иска да се радваш за мен. Опитвам се. Опитвам се да направя нещо в живота. Защо вие с Уини не можете да ме подкрепяте? Поне за разнообразие.

— Подкрепяме те — отвръща Джеймс.

Иви слага ръка на рамото му за равновесие, докато се навежда да свали обувката. Той не отблъсква ръката й. Иви го поглежда многозначително, а той отвръща на погледа й. Мисли си: „Щом тя може да нарушава правилата, може би и аз ще мога.“

Прекарва четири часа в избиране на обувки. Отиват до „Барни“. „Бергдорф“. „Сакс“. Отиват на обяд (в „Джино“). Иви пие вино, той също (отначало възразява и си поръчва бутилка минерална вода, но после, когато Иви е на дъното на първата си чаша, тихо поръчва една за себе си през рамо, сякаш тя може и да не забележи). Накрая се спират на идеалните обувки за Уини. От „Маноло Бланик“. Сандали. Обувките струват петстотин долара. Той плаща с радост. Двамата с Иви се разделят на един ъгъл.

— Ще ти се обадя утре — казва тя, — за да обсъдим моята статия.

— Материал, Иви, материал. Не статия — поправя я той.

После тръгва. Ефектът от малкото изпит алкохол (и наистина е било съвсем мъничко, само една чаша) лека-полека отшумява и започва леко да му се гади, сякаш твърде дълго е бил изложен на природните стихии. Какво е направил (и направил ли е нещо)? Той спира едно такси. За пръв път, откакто е женен, не му се прибира у дома. (Но не му идва наум къде другаде би могъл да отиде.)

Уини все още смята, че задачата й в тази връзка е да изглежда добре. Да изглеждаш добре е част от завладяването на света. Част от това да си съвършена. (Не става дума да си красива. Красивите жени твърде много си угаждат. Красивите жени са тъпи, понеже не им се налага да полагат усилия.) Тя е висока метър и седемдесет и тежи петдесет и седем килограма. Ако се отпусне, вероятно тялото й ще достигне естественото си тегло, някъде между 59 и 60 килограма. Но тя няма да се отпусне. (Става дума просто за самоконтрол.) Уини мисли много за теглото (вероятно прекалено много. Би трябвало да мисли за по-важни неща, например за идеи. Но кой би могъл да не мисли за това?). Тя е голям, голям противник на женските списания, които използват млади кльощави модели. Това й е болното място. (Тя написа по темата материал от две части със заглавие „Кожата и кокалите не са секси“, а после се появи в две новинарски магазинни предавания по телевизията, където разгроми опонентката си, една модна редакторка от женско списание.) Но самата тя не би искала да бъде „дебела“. (Чувства се зле, когато види някоя приятелка напълняла. Има усещане за превъзходство. Но само защото знае, че другата е нещастна.) Контролира теглото си, като тича около водохранилището в Сентрал Парк всяка делнична сутрин от седем (знае, че е опасно, но по-опасно би било да напълнееш). След това се претегля. Оглежда голото си тяло в огледалото. Обръща се в профил, за да се увери, че коремът й не е изпъкнал и гърдите й не висят. Но и двете са. Мъничко. (Това я разстройва. Кара я да се мрази. Напомня си, че е родила дете, но това не й помага особено.) Ако е напълняла с един килограм, взема мерки. Да се грижиш за себе си е част от поведението на добро момиче.