Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Дали му пука?

Двамата с Джеймс вече не правят много секс. А когато правят, винаги е едно и също. Той й прави орален секс. Тя стига до оргазъм. После идва сношението. Той свършва. Уини никога не е имала оргазъм от „обикновеното чукане“. (Не вярва, че това е възможно. Тайничко си мисли, че жените, които го твърдят, се преструват.)

След кола маската на триъгълника, когато жената излиза от стаята и Уини си обува бикините (практични черни памучни бикини), винаги й се иска да се докосне там долу, но не го прави. Има си някакви граници. Особено когато става дума да си „секси“. Няма да носи дантелено бельо. Прекалено къси поли. Прозрачни блузи. Или нелепи обувки.

— Какво е това, Джеймс? — пита по-късно тя, застанала по средата на спалнята. Сандалите, толкова нежни, че сякаш всеки момент могат да се строшат, ако се опиташ да прекосиш стаята с тях, се полюляват за каишките от пръста й.

— Това е подаръкът ти за рождения ден — казва Джеймс.

— Защо? — пита Уини.

— Ти не ги харесваш — казва обидено Джеймс (понеже знае, че това е единственият начин да се измъкне от ужасната ситуация, която е създал и която започва да му харесва).

— Знаеш, че не нося такива обувки. Не одобрявам подобни обувки — казва Уини.

— Иви е получила онази поръчка от „Ню Йорк Таймс“ — казва той.

— Иви ли избра тези обувки? — пита Уини.

— Отвратително. Получила я е, като е спала с… — и назовава известния журналист, когото Иви е свалила на купона по случай книгата преди две седмици. — Казва, че все още се среща с него.

Уини поглежда Джеймс. Когато го срещна за пръв път, й се искаше да бъде като него. (Тогава всички искаха да бъдат като него. Той щеше да има голяма кариера. Онази кариера, която Уини искаше. На второ място искаше Джеймс.)

— Мислиш ли, че хората все още искат да бъдат като теб, Джеймс? — пита тя. Нехайно. (Той знае, че когато му задава тези наглед безсмислени въпроси, Уини му готви капан. Но е твърде уморен и малко махмурлия, за да го усети сега.)

— Защо някой ще иска да бъде като мен? — пита Джеймс.

— Точно това се чудех и аз — казва Уини, като внимателно слага сандалите обратно в кутията. — Знаеш ли, това наистина е досадно. Искам да ги върна, но не знам кога ще имам време.

— Направи го в обедната почивка.

— Вече нямам обедна почивка — отговаря Уини. — Вече не. Списанието разширява рубриката ми. Става две страници. Ще бъда двойно по-заета.

— Е, браво на теб.

— Не можеш ли да се развълнуваш малко повече? Вече ставам голяма клечка.

— Развълнуван съм — отвръща Джеймс. — Не ми ли личи?

— Защо не се облечеш вече, Джеймс? — казва Уини.

Двамата с Уини ще излизат. Той си сменя ризата и слага вратовръзка. Ядосан е. (Никога нищо не може да направи както трябва.) Научил е Уини на всичко, което знае (или поне така си мисли). Отначало, когато се запознаха, Уини седеше с часове да го слуша и разпитва за работата му. Когато се напиваше (в началото доста често се напиваха и правеха непринуден, страстен секс), Уини понякога му казваше, че и тя иска да стане сериозна журналистка. Че има амбиции и стремежи. Че е умна. Джеймс никога не й обръщаше внимание. Пет пари не даваше, дори и да е тъпа. (А сега понякога му се иска. Да е тъпа.) Отначало гледаше на нея доста едностранчиво. Само във връзка с него самия. Тя беше момичето от гимназията, което в гимназията не бе могъл да има. След това видя, че тя има и други качества. С Уини неловки дотогава ситуации (купони, светско общуване) ставаха непринудени. След една година всички започнаха да ги питат дали няма да се оженят. Внезапно той откри, че си задава същия въпрос. (Не беше сигурен откъде се е появил. Отвътре? Или просто повтаряше онова, което всички казваха?) Тя не беше идеална (макар че не можеше да определи защо), но Джеймс не мислеше, че ще срещне някоя по-добра. Освен това всичките му приятели започваха да се женят. Да имат деца (или да говорят за това). И имаше опасност той отново да стане излишен, както в гимназията.

И все още е излишният. (Иска му се все още да е с Иви. Иска му се точно в момента тя да му прави свирка.)

— Хайде, Джеймс — казва Уини.

Отиват в „Булей“, за да отпразнуват рождения ден на Уини, където както обикновено се преструват („И това вече е само преструвка“, мисли си Джеймс), че нещата между тях вървят отлично. Когато пристига сметката, всеки от тях изважда кредитната си карта и прибира квитанциите, за да ги представи в своето списание като служебни разходи.

— Прочете ли го? — пита Джеймс. Минали са няколко дни. Неделя сутрин е. Рано. Неделната сутрин, когато материалът на Иви трябва да се появи в „Ню Йорк Таймс“.