Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Уини е обезпокоена.

Светът се е объркал. (Или може би си е съвсем наред, но тя се е объркала? Може би тя е тъпото дете в класа. Но знае, че не е. Тъпа. Понякога си мисли, че трябва да правят изследване за тъпота на бебетата още в утробата и всички тъпи зародиши да се абортират. Знае, че аргументът против това ще е: „Кой ще реши какво означава тъпо?“ Но тя имаше отговора. Тя щеше да реши. Щеше да се радва да реши.)

После влиза в сайтовете на десетина други писатели, които двамата с Джеймс познават и които са публикували книги през последната година. Проверява как вървят продажбите им. Ако вървят много зле, например около 286 000 екземпляра, не може да се сдържи. Чувства се добре.

Трябва да престане с това. Но не може. Това е изследване. Какво ще стане, ако Джеймс напише книга? Иска да бъде подготвена. Ще трябва да свикне с неизбежните лоши отзиви на читатели. Знае, че не бива да ги приема лично, но ще го прави. Тя всичко приема лично. Особено себе си.

Може би ще е по-добре, ако Джеймс не напише книга. (Може би ще е по-добре, ако се преместят във Върмонт и започнат работа в някой малък местен вестник. След два месеца все едно ще са умрели — всичките им познати ще са забравили за тях. А Уини не е готова на такова нещо. Още не.)

Телефонът звъни. Тя вдига.

— Да?

— Аз съм. — (Джеймс е.)

— Здрасти — казва тя. Внезапно си спомня, че има да прави страшно много неща. Като например да работи.

— Добре ли си? — пита той.

— Под напрежение съм. Имам да правя зилиард неща.

„Винаги имаш да правиш зилиард неща, а как ми се иска да престанеш да говориш за това“, мисли си Джеймс. И се пита: „Защо не ми обръща внимание? Защо не прави така, че да се чувствам добре? Защо винаги мисли само за себе си?“ Но гласно казва:

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Клей. Танер идва в града.

— Така ли? — казва Уини. Не е сигурна какво изпитва, като чува тази информация.

— Има премиера на филма си. Във вторник.

— Уф! — казва Уини. За пръв път от дни насам знае, че Джеймс мисли същото като нея. — Поредният…

— Точно. Високобюджетен филм от типа „избий ги и ги изпозастреляй“, произведение на „Парамаунт Пикчърс“.

— Предполагам, че ще трябва да отидем — казва Уини и изпуска една дълбока въздишка.

— Ти не — отвръща Джеймс, — но аз ще трябва да ида.

— Ако ще ходиш, идвам и аз — казва Уини.

— Чудесно — отговаря плахо Джеймс.

— Не ме ли искаш? — пита Уини. Заплашително.

(„Защо винаги се наежва на секундата?, мисли си Джеймс. Дори осите чакат да размахаш ръце срещу тях, преди да те ужилят.“)

— Искам да дойдеш — отговаря той. — Но ти мразиш такива неща.

— Не ги мразя.

— Мразиш ги.

— Не ги мразя. Мисля, че са скучни. Знаеш какво мисля за обожанието към известните личности.

— Танер иска да съм там — казва Джеймс.

— Сигурна съм, че иска и двамата да сме там. Но това не означава, че трябва да правим каквото той иска.

— Танер идва в града само два пъти в годината — казва Джеймс.

Искам да отида.

(„Сигурна съм, че искаш, мисли си Уини. Та да можеш да точиш лиги по разни тъпи блондинки.“)

— Чудесно — казва тя и затваря.

Сега цяла седмица трябва да бъде „загрижена“ (много по-добра, по-точна дума от „разтревожена“) за Джеймс. Особено за онова, което той ще направи (или начина, по който ще се държи), когато Танер дойде в града. Ще прекара часове (време, което може да бъде изразходено за нещо полезно, например за измисляне на идеи), за да реагира на засега неосъщественото поведение на Джеймс. Ще се вманиачи по сценарии от типа „ако-тогава“. Например: ако Джеймс остане цяла нощ навън с Танер (отново), ще се разведе с него. Ако Джеймс флиртува (жаловито, отчаяно) с актрисите (отново), ще заключи и няма да го пусне вкъщи. Ако Джеймс пие прекалено и повърне от прозореца на таксито (отново), ще изхвърли всичките му дрехи през прозореца. (Джеймс не разбира, че се движи по тънък лед. Много тънък лед.)

Черните му точки се увеличават: познава го от десет години, а още не може да му има доверие. Той не прави точно онова, което се очаква от него. Не може да се разчита на него (дори само за да вземе каквито трябва продукти от супера). Държи се като бебе (той е едно голямо бебе). Оказва се, че няма да е важен. (И не плаща сметките.)

Може би (всъщност) ще й е по-добре без него: това означава един човек по-малко, за когото да се грижи.

Уини натиска едно копче на клавиатурата и влиза в електронната си поща.

Асистентката й влиза в кабинета. Уини вдига поглед. Тъмната коса на асистентката е разбъркана. Сложила си е вече леко поразмазано червено червило; къса черна пола без чорапи; торбест черен пуловер с остро деколте (поне е със сутиен) и грозновати обувки. Изглежда сякаш (пардон за израза) някой я е яздил здравата и я е захвърлил още влажна.